Кралят стана в седем часа и нареди да предадат намерението му да присъства на литургията.
Потърсиха Бийо и Друе, за да им изложат желанието на краля, но не намериха нито единия, нито другия. Значи нямаше пречки това желание да бъде изпълнено.
Шарни се качи при краля и му съобщи за отсъствието на двамата началници на ескорта.
Кралят се зарадва, но Шарни поклати глава. Ако не познаваше Друе, то познаваше много добре Бийо.
Все пак поличбите изглеждаха благоприятни. Улиците бяха претъпкани, но беше лесно да се забележи, че населението е приятелски настроено. Докато капаците на прозорците на спалнята на краля и на тази на кралицата бяха затворени, тълпата се движеше с тихи стъпки и лек шум, вдигайки ръце и очи към небето, за да не наруши съня на пленниците, и беше толкова многобройна, че изгубени в редиците й, с мъка се различаваха четиристотинте или петстотин селяни от околностите, които бяха устояли на изкушението да се върнат по селата си.
Но щом капаците на прозорците на августейшите съпрузи се отвориха, викове: „Да живее кралят!“ и „Да живее кралицата“, отекнаха толкова енергично, че без да са разменили дори мисли, всеки един от двамата поотделно — и кралят, и кралицата — се появиха, всеки на своя балкон. Тогава викът стана единодушен и двамата осъдени от съдбата можаха да си направят илюзия за последния им път.
— Хайде — каза от единия към другия балкон Луи XVI на Мария-Антоанета, — всичко върви добре!
Мария-Антоанета вдигна очи към небето, но не отговори. В този момент първите удари на камбаната оповестиха отварянето на църквата.
В същото време Шарни лекичко почука на вратата.
— Добре — каза кралят, — аз съм готов, господине.
Шарни хвърли бърз поглед към краля. Той беше спокоен. Беше изстрадал толкова, че би могло да се каже, че, принуден от страданието, е изгубил своята нерешителност.
Колата чакаше при вратата.
Кралят, кралицата и кралското семейство се качиха, заобиколени от една тълпа, поне също така многобройна, както и предишната вечер. Но вместо да оскърбява пленниците, тази тълпа искаше една тяхна дума, един поглед и беше щастлива да може да се докосне до полите на дрехата на краля, беше горда да целуне крайчеца на роклята на кралицата.
Тримата офицери заеха местата си на капрата.
Кочияшът получи заповед да откара колата до църквата и се подчини без възражения.
Впрочем откъде ли би могла да дойде друга заповед? Двамата началници продължаваха да отсъстват.
Шарни хвърляше погледи на всички страни, напразно търсейки Бийо и Друе.
Стигнаха до църквата.
Ескортът от селяни беше заел мястото си около колата. Но всеки миг числото на националните гвардейци нарастваше. На ъгъла на всяка улица излизаха по цели роти.
Стигайки при църквата, Шарни пресметна, че може да разполага с шестстотин души.
Бяха запазили места за кралското семейство под нещо като балдахин и макар да беше едва осем часа сутринта, свещениците започваха голяма литургия.
Шарни забеляза това. Той не се страхуваше толкова от нищо друго, колкото от закъснение. А едно закъснение можеше да се окаже смъртоносно за неговите надежди, които отново се бяха пробудили. Той нареди да предупредят главния свещеник, че литургията не бива да продължава повече от четвърт час.
— Разбирам — беше отговорът на свещеника, — и ще се моля на Бога да даде щастливо пътуване на Техни величества!
Литургията продължи точно указаното време и все пак Шарни извади най-малко двайсет пъти часовника си. Дори самият крал не можеше да скрие нетърпението си. Кралицата, на колене между двете си деца, облягаше глава на възглавницата на молитвената скамейка. Госпожа Елизабет, ведра и спокойна, стоеше като някоя дева от алабастър, било защото не знаеше за плана, било защото вече бе отдала живота си и този на брат си в ръцете на Господа, без да показва никакви признаци на нетърпение.
Най-накрая свещеникът, като се обърна, произнесе свещените слова: Ite, missa est (Вървете, службата свърши!).
И слизайки по стъпалата на олтара с потира в ръце, той благослови краля и кралското семейство. От своя страна, те се поклониха и на пожеланието, което свещеникът изрече на ум, отговориха съвсем тихичко: Амин. После се запътиха към вратите.
Всички онези, които бяха изслушали литургията заедно с тях, коленичеха при тяхното преминаване. Устните помръдваха, без от тях да излезе нито звук, но беше лесно да се отгатне онова, което искаха тези безмълвни устни.
При вратите на църквата се натъкнаха на десет-дванайсет гвардейци на коне. Роялисткият ескорт започваше да придобива колосални размери. И все пак беше очевидно, че селяните с тяхното непреклонно желание и с техните оръжия — може би по-малко смъртоносни от тези на гражданите, но по ужасни на вид, — една трета от тях бяха въоръжени с пушки, останалите с коси и пики, — беше очевидно, че селяните могат в решителния момент да натежат фатално на везните. Така че не без известен страх Шарни се наведе към краля, от когото искаше заповеди и му каза, за да го окуражи: