— Господине — каза тя, обръщайки се към краля, — чухте ли какво казва човекът, който води колата? — визирайки Бийо.
— За кое, госпожо? — попита кралят.
— За господин граф Дьо Шарни.
Барнав потръпна. Това потреперване не можа да убегне на кралицата, която докосваше коляното му със своето.
— Не заяви ли — каза кралят, — че поема отговорността за живота на графа?
— Точно така, господине. И добави, че е отговорен за живота му пред графинята.
Барнав притвори очи, но заслуша така, че да не изпусне нито сричка от това, което щеше да каже кралицата.
— Е, и какво? — попита кралят.
— Е, добре, господине, графиня Дьо Шарни е моята стара приятелка госпожица Андре дьо Таверне. Не ви ли се струва, че при завръщането ни в Париж ще бъде добре да дам отпуск на господин Дьо Шарни, за да може да успокои жена си? Той беше изложен на големи рискове. Брат му падна убит за нас. Мисля, че би било жестоко спрямо двамата съпрузи да искаме от него да продължи службата си при вас.
Барнав си пое дъх и отвори широко очи.
— Имате право, госпожо — отвърна кралят, — въпреки че се съмнявам, че господин Дьо Шарни ще се съгласи.
— Е, какво пък, в такъв случай всеки от нас ще е направил това, което трябва — каза кралицата. — Ние, като предложим отпуск на господин Дьо Шарни, а той — като го откаже.
Кралицата усети по някакъв начин, чрез някаква магнетична връзка, че възбудата на Барнав изчезва. В същото време той, великодушен по сърце, разбирайки несправедливостта си по отношение на тази жена, се засрами.
Досега Барнав виреше високо и безочливо глава като съдия пред виновница, която има правото да съди и осъжда, а ето че изведнъж тази виновница, отговаряйки на едно обвинение, което не би могла да отгатне, казваше думи на невинност или на покаяние.
А защо не само на невинност?
— Щяхме да сме много по-силни — продължи кралицата, — ако не бяхме отвели с нас господин Дьо Шарни и аз мислех, че той спокойно си стои в Париж, когато го видях да се появява изведнъж до вратичката на колата.
— Вярно е — каза кралят, — но това ви доказва, че графът няма нужда от насърчение, когато мисли, че изпълнява дълга си.
Тя беше невинна, вече нямаше никакво съмнение.
О! Как ли щеше Барнав да накара кралицата да му прости лошите мисли, които бе таил срещу жената? Да заговори на кралицата? Барнав не се осмеляваше. Да изчака кралицата да го заговори първа? Но кралицата, удовлетворена от въздействието, което бяха предизвикали малкото казани от нея думи, повече не проговори.
Барнав бе омекнал, бе се смирил. Барнав умоляваше с поглед кралицата. Но кралицата не даваше вид да обръща някакво внимание на Барнав.
Младият човек се намираше в онова състояние на нервна възбуда, когато, за да бъде забелязан от една невнимателна жена, човек предприема дванайсетте подвига на Херкулес с риск да загине още при първия.
Той молеше Върховното същество — през 1791 година вече не се молеха на Бога, — да му изпрати някакъв случай, да привлече върху себе си очите на безразличната кралица, когато изведнъж, сякаш Върховното същество беше чуло отправената към него молитва, един беден свещеник, който очакваше край пътя преминаването на краля, приближавайки се, за да види по-отблизо августейшия пленник, вдигна към небето пълните си със сълзи очи и умоляващи ръце и каза:
— Сир! Бог пази Ваше Величество!
Беше изминало доста време, откакто народът не бе имал повод или случай да изпадне в гняв. Нямаше удобен случай, откакто направиха на парчета стария кавалер на ордена „Свети Луи“, чиято глава продължаваха да носят забучена на една пика. Най-накрая се представи случай и те веднага се заловиха за него.
На жеста на стареца, на молитвата, която произнесе, народът отговори с рев. За миг се нахвърлиха върху стареца и преди Барнав да излезе от мечтателния си унес, свещеникът бе съборен на земята и щеше да бъде съсечен, когато изплашената кралица извика, обръщайки се към Барнав:
— О, господине! Не виждате ли какво става?
Барнав вдигна глава, хвърли един бърз поглед към океана, в който бедният старец щеше да изчезне и който бушуваше на бурни и ревящи вълни около колата, и видя за какво се отнася.
— О, негодници! — провикна се той и се хвърли напред с такова ожесточение, че вратичката се отвори и той щеше да падне, ако поради един от първите пориви на сърцето, така бързи у госпожа Елизабет, тя не го беше удържала за полата на дрехата.
— О, тигри! Нима не сте французи или френският народ, народ на храбреци, е станал народ на убийци?