Тази ядовита забележка може да ни се стори малко помпозна, но беше според вкуса на онова време. Впрочем Барнав представляваше Националното събрание. С неговия глас говореше върховната власт — народът отстъпи и старецът бе спасен. Той се надигна и каза:
— Добре направихте, че ме спасихте, млади човече. Един старец ще се моли за вас.
И като направи кръстен знак, се оттегли. Народът го пропусна да мине, покорен от жеста и погледа на Барнав, който приличаше на статуя на властта.
После, когато старецът се отдалечи достатъчно, младият депутат седна отново простичко и естествено, без да има вид на човек, на който му пука, че току-що е спасил човешки живот.
— Благодаря ви, господине — каза кралицата.
И при тези единствени думи Барнав потръпна с цялото си тяло. Безспорно през това дълго време, което прекарахме с нещастната Мария-Антоанета, може и да е била по-красива, но никога не е била толкова трогателна.
Действително, вместо да властва като кралица, тя властваше като майка. От лявата й страна беше дофинът, очарователно дете с руси коси, който с безгрижността и наивността, свойствени на възрастта му, беше преминал от коленете на майка си между краката на добродетелния Петион, който дотам се беше очовечил, че си играеше с къдриците на косата му. От дясната й страна седеше принцесата, която приличаше на портрет на своята майка в разцвета на младостта и красотата. Най-накрая самата тя имаше на мястото на златната корона на кралството, корона от тръните на нещастието, а над черните й очи, над бледото й чело падаше великолепната й руса коса, сред която проблясваха няколко сребърни нишки, дошли преждевременно, които говореха по-красноречиво на сърцето на младия депутат, отколкото би могла да го направи най-сърцераздирателната жалба.
Той съзерцаваше тази кралска грация и се чувстваше готов да падне на колене пред това умиращо величие, когато малкият дофин нададе вик на болка. Детето беше направило не зная каква детска лудория на добродетелния Петион, която той бе сметнал за необходимо да накаже, издърпвайки силно ухото му.
Кралят почервеня от гняв. Кралицата пребледня от срам. Тя протегна ръце и измъкна детето измежду краката на Петион и понеже Барнав направи същото движение като нея, дофинът, пренесен от четирите им ръце и измъкнат от нейните от Барнав, се оказа на коленете на последния. Мария-Антоанета поиска да го придърпа на своите.
— Не — каза дофинът, — тук ми е добре.
И понеже Барнав, който бе видял движението на кралицата, отдръпна ръцете си, за да й остави свобода да наложи волята си, кралицата — дали от майчинско кокетство или от женска прелъстителност, — остави младия принц там, където си беше.
В този момент в сърцето на Барнав стана нещо, което не е възможно да бъде предадено. Той беше едновременно горд и щастлив. Детето започна да си играе с жабото на Барнав, после с колана му, после с копчетата на депутатската му дреха. Тези копчета най-много занимаваха малкия принц. На тях имаше гравиран девиз. Дофинът четеше бавно една след друга буквите и, обединявайки ги, прочете тези четири думи: „Живей свободен или умри“.
— Какво ще рече това, господине? — попита той.
Барнав се поколеба дали да отговори.
— Това ще рече, доброто ми момченце — обясни Петион, — че французите дадоха обет да нямат вече господар. Разбираш ли това?
— Петион! — извика Барнав.
— Е, какво толкова — отвърна Петион по възможно най-естествен начин, — обясни девиза по друг начин, ако го разбираш другояче.
Барнав замълча. Този девиз, който той намираше за най-подходящ предишната вечер, в сегашното положение му изглеждаше почти жесток. Но взе ръчичката на дофина и почтително се докосна с устни до нея. Кралицата бързо обърса една сълза, качила се от сърцето й до клепача.
А колата, сцена на тази малка странна драма, простичка до наивност, продължаваше да върви през виковете на ревящата тълпа, отвеждайки към смъртта шест от осемте души, които бяха в нея.
Пристигнаха в Дорманс.
102.
Един тъжен граф
В Дорманс нищо не беше подготвено, за да бъде прието кралското семейство, принудено да слезе в една странноприемница. Било по заповед на Петион, когото мълчанието на краля и кралицата по време на пътя бе уязвило силно, било защото наистина странноприемницата беше пълна, но за августейшите пленници се намериха само три мансарди, в които се настаниха.
Слизайки от колата, Шарни по навик поиска да се доближи до краля и кралицата, за да получи заповеди от тях, но кралицата с един бърз поглед му направи знак да стои настрани от тях. Без да знае причините за подобно разпореждане, графът побърза да му се подчини.