Кралят се направи, че не чува Петион, както се беше направил, че не го вижда, и с поглед и помръдване на веждата даде знак на прислужника да вдигне прибора. Прислужникът се подчини. Петион излезе разярен.
— Господин Дьо Малден — каза кралят, — дръпнете вратата, за да може, доколкото е възможно, да се почувстваме у дома си.
На свой ред господин Дьо Малден се подчини и Петион чу как вратата се затваря зад гърба му. Така кралят седна да вечеря със семейството си. Двамата телохранители прислужваха както обикновено.
Колкото до Шарни, той не се появи изобщо. Ако и вече да не беше прислужник, той продължаваше да бъде роб на кралицата. Но имаше моменти, когато пасивното подчинение на кралицата нараняваше жената. Така че през време на цялата вечеря Мария-Антоанета нетърпеливо търсеше с поглед Шарни. Тя би искала, след като й се е подчинил, за миг да престане да се подчинява.
В момента, когато кралят, привършил вечерята си, избута стола назад, за да стане от масата, вратата на салона се отвори и влезе прислужникът, който помоли от името на господин Барнав Техни величества да благоволят да заемат апартамента на първия етаж, вместо техния.
Луи XVI и Мария-Антоанета се спогледаха. Трябваше ли да се показва достолепие и да се отблъсква любезността на единия, за да бъде наказана простащината на другия? Може би това би било мнението на краля. Но дофинът изтича в салона, викайки:
— Къде е моят приятел Барнав?
Кралицата последва дофина, а кралят последва кралицата. Барнав изобщо го нямаше в салона. От салона кралицата премина в стаите. Бяха три, както на горния етаж.
Не бяха успели да им придадат елегантност, но бяха чисти. Свещите, наистина, горяха в медни свещници, но бяха в изобилие.
На два или три пъти по време на пътя кралицата беше възкликнала при вида на хубави градини, изпълнени с цветя. Стаята на кралицата беше украсена с най-красивите цветя на лятото, докато в същото време отворените прозорци позволяваха на твърде острите аромати да изветреят. Муселинени завеси, закриващи отворите на прозорците, не позволяваха на нескромни погледи да надничат при августейшата пленница.
Барнав се беше погрижил за всичко това.
Бедната кралица въздъхна. Преди шест години Шарни би се нагърбил с всички тези грижи.
Освен това Барнав бе проявил деликатност, като не бе дошъл да търси благодарност.
Също така би постъпил и Шарни.
Как един дребен провинциален адвокат притежаваше същата деликатност и умееше да проявява същото внимание като най-елегантния и забележителен човек в двора? В това се съдържаше нещо, което би накарало всяка жена да се замисли, та била тя и кралица.
Така че кралицата размишляваше върху тази странна тайна през една част от нощта.
Какво ставаше през това време с граф Дьо Шарни?
Както видяхме, по знак, направен от кралицата, Шарни се бе оттеглил и от този момент нататък не бе се появил. Шарни, чийто дълг го беше приковал към стъпките на Луи XVI и Мария-Антоанета, беше щастлив от заповедта на кралицата, за която дори не потърси причината, тъй като му даваше миг за самота и размисъл.
Той беше живял толкова напрегнато през последните три дни. Дори бе надминал себе си, ако може да се каже така. Беше живял толкова заради другите, че изобщо не се сърдеше, че оставя за няколко мига настрана болките им, за да се върне към своята собствена.
Шарни беше благородник от миналото, преди всичко човек, отдаден на семейството. Той обожаваше братята си и беше по-скоро техен баща, отколкото по-голям брат.
При смъртта на Жорж мъката му беше голяма. Но поне бе коленичил пред трупа в онзи малък мрачен двор във Версай, да излее мъката си чрез сълзите. И тогава все още му оставаше вторият му брат, Изидор, върху когото се беше пренесла цялата му обич, Изидор, който му беше станал още по-скъп, отколкото беше възможно през трите или четири месеца, предшестващи заминаването му и когато младежът му бе послужил като посредник с Андре.
Ние се опитахме, ако не да ви накараме да разберете, то поне да ви разкажем странната тайна на някои сърца, които раздялата стопля, вместо да ги охлади, и които черпят от отсъствието нова храна за спомените, които ги занимават.
Е, добре, колкото по-малко Шарни виждаше Андре, толкова повече мислеше за нея. А да мисли все повече и повече за Андре, означаваше за Шарни, че я обича.
Наистина, когато виждаше Андре, когато беше близо до нея, чисто и просто му се струваше, че е до една ледена статуя, която и най-малкият лъч на любов ще накара да се стопи и която, оттеглила се на сянка, се страхуваше от любовта толкова, колкото истинската ледена статуя се страхува от слънцето. Той почти виждаше бавните й студени жестове, чуваше премислените й сдържани думи, усещаше немия и замъглен поглед — и зад тези жестове, зад тези думи, зад този поглед той не виждаше, нека го кажем по-добре, не срещаше нищо.