Цялата Андре беше чиста, бледа, млечна като алабастър, студена и безцветна като него.
Такава извън редките промеждутъци на оживление, причинени от тежки ситуации, му изглеждаше Андре по време на последните им срещи и най-вече по време на онази, която бе имал с нещастната млада жена на улица „Кок-Ерон“ вечерта, когато тя намери и отново загуби сина си.
Но откакто се отдалечи от нея, разстоянието оказа своето обичайно въздействие, потъмнявайки твърде ярките цветове и смекчавайки твърде резките черти. Тогава студените и бавни жестове на Андре се оживяваха. Тогава премерената и сдържана реч на Андре ставаше жива и звучна. Тогава немият и замъглен поглед на Андре повдигаше ресниците й и хвърляше влажен поглъщащ пламък. Тогава му се струваше, че един вътрешен огън лумва в сърцето на статуята и че през алабастровата плът вижда как бие сърцето и кръвта тече по вените.
Ах! В тези моменти на отсъствие и самота Андре беше истинската съперница на кралицата. В трескавата тъмнина на тези нощи на Шарни му се струваше, че изведнъж стената се разтваря или се повдига гобленът на вратата, а към леглото му се приближава с протегнати ръце, с шепнещи устни, с поглед, изпълнен с любов, тази прозрачна статуя, която огънят на душата й осветяваше отвътре. Тогава Шарни също й протягаше ръце. Тогава Шарни призоваваше сладкия сън. Тогава Шарни се опитваше да притисне привидението до сърцето си. Но, уви! Привидението му се изплъзваше. Той прегръщаше само празнотата и се връщаше от задъхания си сън в тъжната и студена действителност.
Изидор му беше станал по-скъп, отколкото някога е бил Жорж, а ние видяхме, че на графа не се удаде мрачната радост да плаче над трупа на най-малкия си брат, както бе плакал над трупа на Жорж. И двамата, един след друг, бяха паднали заради една фатална жена, заради една кауза, пълна с бездни. За същата жена и в подобна бездна щеше сигурно на свой ред да падне и Шарни.
Е, какво пък, от два дни, след смъртта на брат му, след тази последна прегръдка, която бе изцапала дрехите му с кръвта му, а устните му още хладнееха от последната въздишка на жертвата, от онзи час, когато господин Дьо Шоазьол му предаде документите, намерени у Изидор, той едва ли бе имал миг, за да се отдаде на тази мъка. Знакът на кралицата, който му бе показал, че трябва да стои настрана, той бе получил като милост и го беше приел с радост.
Оттогава си беше намерил едно ъгълче, едно убежище, където, оставайки в близост, за да може при първия зов, при първия вик да се притече на помощ на кралското семейство, той можа при все това да остане съвсем сам с болката си, съвсем скрит със сълзите си.
Шарни бе открил една мансарда, разположена в горния край на същата стълба, която охраняваха господата Дьо Малден и Дьо Валори.
Веднъж останал сам, заключил се и седнал пред масата, осветена от една от онези медни лампи с три фитила, които още можем да намерим в някои стари селски къщи, той извади от джоба си окървавените документи, единствените реликви, които му оставаха от брат му.
После, облегнал челото върху дланите си, с очи, вперени в тези писма, където продължаваха да живеят мислите на този, който вече го нямаше, той остави дълго време да се стичат от бузите му на масата бързи и мълчаливи сълзи. Най-накрая въздъхна, вдигна и разтърси глава, взе и разгъна едно писмо. То беше от бедната Катрин.
От няколко месеца Шарни подозираше за връзката на Изидор с дъщерята на арендатора, докато във Варен Бийо не му я разказа във всичките й подробности и едва след разказа на арендатора той й отдаде цялата значимост, която заслужаваше.
Тази значимост нарасна още повече с четенето на писмото. Тогава той видя званието на любовница, станало по-свещено от званието на майка и в така простичките думи, с които Катрин излагаше любовта си, видя целия живот на жената, отдаден на изкуплението на девичия грях.
Той отвори второ, след това трето. Това бяха все същите планове за бъдещето, същите надежди за щастие, същите майчински радости, същите страхове на любовницата, същите съжаления, същите болки, същите разкаяния.
Изведнъж между писмата видя едно, чийто почерк го порази.
Почеркът беше на Андре.
Тя го беше адресирала до него. Един сгънат на четири лист беше прикрепен към писмото с восъчен печат, носещ герба на Изидор.
Това писмо с почерка на Андре, адресирано до него, до Шарни, и намерено сред книжата на Изидор, му се стори толкова странно, че той започна с отварянето на бележката, прикрепена към писмото, преди да отвори самото писмо. Бележката беше написана с молив от Изидор, очевидно на масата в някоя странноприемница, докато оседлават коня му и съдържаше тези няколко реда: