Това писмо изобщо не е адресирано до мен, а до брат ми, граф Оливие Дьо Шарни: то е написано от жена му, графиня Дьо Шарни. Ако ме постигне нещастие, моля този, който намери това писмо, да го предаде на граф Оливие Дьо Шарни или да го изпрати обратно на графинята.
Получих го от нея със следното нареждане:
Ако в започващото начинание графът успее, писмото да се върне на графинята.
Ако бъде ранен тежко, но без опасност от смърт, да бъде помолен да окаже на жена си благоволението да отиде при него.
Най-накрая, ако е смъртно ранен, да му се даде това писмо и ако не може да го прочете сам, да му се прочете, за да може да узнае преди смъртта си тайната, която то съдържа.
Ако писмото бъде изпратено на брат ми, граф Дьо Шарни, понеже несъмнено тази бележка ще му бъде предадена едновременно с него, нека той постъпи по отношение на тези разпореждания така, както го посъветва неговата деликатност.
Завещавам на грижите му бедната Катрин Бийо, която живее в село Вил-д’Авре заедно с детето ми.
Отначало графът изглеждаше изцяло погълнат от четенето на тази бележка, написана от брат му. Сълзите му, спрели за миг, отново потекоха със същото изобилие. Най-накрая все още замъгленият му от плач поглед се пренесе върху писмото на госпожа Дьо Шарни. Той дълго време го гледа, взе го, поднесе го до устните си, опря го до сърцето си, като че ли би могъл със сърцето си да узнае тайната, която съдържаше, препрочете още веднъж, после още два, три пъти разпореждането на брат си. После, поклащайки глава, каза полугласно:
— Нямам право да отворя това писмо. Но ще помоля самата нея да ми позволи да го прочета…
И сякаш за да се окуражи в това си решение, невъзможно за сърце, по-малко лоялно от неговото, той повтори още веднъж:
— Не, няма да го чета!
И действително той въобще не го прочете. Но денят го изненада, седнал на същата маса, поглъщащ с поглед адреса на това писмо, овлажняло от дъха му, толкова пъти го беше притискал до устните си. Изведнъж сред шума, който се вдигаше в странноприемницата от подготовката за отпътуване, той чу гласа на господин Дьо Малден, който викаше граф Дьо Шарни.
— Ето ме — отвърна графът.
И стискайки в джоба си книжата на бедния Изидор, той целуна за последен път недокоснатото писмо, което скри до сърцето си, докато слизаше бързешком.
Той срещна по стълбите Барнав, който питаше за новини за кралицата и нареждаше на господин Дьо Валори да получи заповеди от нея относно часа на тръгване. Не беше трудно да се види, че Барнав също така не си е лягал и не е спал, както и граф Оливие Дьо Шарни.
Двамата мъже се поздравиха и Шарни сигурно би забелязал светкавицата на ревността, която премина през очите на Барнав, когато го чу на свой ред да пита за здравето на кралицата, ако можеше да мисли за нещо друго, освен за онова писмо, което притискаше с ръка до сърцето си.
103.
Какво се случи на края на пътя на скръбта
Качвайки се отново на колата, кралят и кралицата с учудване видяха, че никой, освен населението на града, не ги наблюдава и са придружавани само от кавалеристи.
Това беше още една проява на внимание от страна на Барнав. Той знаеше, че предишния ден кралицата, принудена да се движи ходом, беше страдала от горещината, от праха, от насекомите, от навалицата, от заплахите, отправяни към телохранителите и верните служители, които идваха, за да й отправят последен поздрав. Той се престори, че е получил новини за нашествие. Господин Дьо Буйе навлизал във Франция с петдесет хиляди австрийци. Срещу него трябвало да се отправи всеки мъж, носещ пушка, коса или пика или в края на краищата каквото и да е оръжие, и целият народ като чу този призив се върна обратно по пътя.
Тогава във Франция възникна истинска омраза срещу чужденците, омраза толкова силна, че надделя над тази, която беше изпитвана спрямо краля и кралицата. Към кралицата, чието най-голямо престъпление беше, че е чужденка.
Мария-Антоанета се досети откъде идва това благодеяние. Казваме „благодеяние“ и думата изобщо не е преувеличение. Тя благодари с един бърз поглед на Барнав.
В момента, когато щеше да заеме мястото си в колата, погледът й потърси този на Шарни. Графът вече бе на мястото си на капрата. Само че вместо да седне в средата, както предишния ден, той настоятелно бе поискал да отстъпи това място на господин Дьо Малден като по-малко опасно от онова, което беше заемано досега от верния телохранител. Шарни си беше пожелал едно раняване да му позволи да отвори това писмо на графинята, което изгаряше сърцето му. Така че той изобщо не виждаше погледа на кралицата, който търсеше неговия. Кралицата въздъхна дълбоко. Барнав я чу. Неспокоен да узнае каква е причината за тази въздишка, младият мъж се спря на стъпалото на колата.