— Сир — прекъсна го Шарни, — преди Ваше Величество да продължи — и тук говоря не само от свое име, но мисля, че предавам чувствата и на тези господа, — би ли ни обещал кралят милост?
— Господа — каза Луи XVI, — вашата преданост към кралицата и към мен излага от три дни живота ви на опасност. От три дни всеки миг вие сте заплашени от най-жестока смърт. Всеки момент споделяте срама, който ни причиняват, оскърбленията, с които ни засипват. Господа, вие имате право не да молите за милост, а да изложите желанието си и ако това желание не бъде незабавно изпълнено, то ще е само защото би било извън властта на кралицата и моята.
— Е, добре, сир — каза Шарни, — ние смирено, но настоятелно искаме от Ваше Величество каквито и предложения да правят по отношение на нас господа депутатите, да ни оставите възможността ние да ги приемаме или отхвърляме.
— Господа — каза кралят, — давам ви думата си, че няма да упражнявам никакъв натиск върху волята ви. Каквото желаете, това ще бъде направено.
— Тогава, сир — каза Шарни, — ние вярваме и сме признателни.
Кралицата учудено гледаше Шарни. Тя не разбираше това нарастващо безразличие, което забелязваше у него, заедно с твърдата воля да не спира да изпълнява дори за миг онова, което несъмнено смяташе за свой дълг. Така че тя не отговори, а остави кралят да продължи разговора.
— Сега можете свободно да прецените сами — каза кралят. — Ето собствените думи на господин Петион: „Сир, след вашето завръщане в Париж няма да има никаква сигурност за тримата офицери, които ви придружават. Нито аз, нито господин Барнав, нито господин Дьо ла Тур Мобурж можем да гарантираме, че ще ги спасим дори с цената на живота си, защото кръвта им е предварително поискана от народа.“
Шарни изгледа другарите си. Усмивка на презрение премина по устните им.
— Е, добре, сир — попита Шарни, — после?
— После — отвърна кралят, — ето какво предлага господин Петион: той предлага да ви осигури три униформи на национални гвардейци, да организира тази нощ да ви отворят вратите на епископията и да остави на всеки от вас възможността да избяга.
Шарни отново попита с поглед двамата си другари, но отговорът беше същата усмивка.
— Сир — каза той, отново обръщайки се към краля, — нашите дни са посветени на Ваши Величества. Вие благоволихте да приемете почитта ни и за нас ще бъде по-лесно да умрем, отколкото да се разделим с вас. Благоволете да ни окажете милостта утре да се отнасяте към нас така, както се отнасяхте вчера, ни повече, ни по-малко. От целия двор, от цялата ви армия, от всичките ви телохранители на вас ви останаха само три верни сърца. Не им отнемайте единствената слава, която ги вдъхновява — тази да бъдем заедно докрай.
— Добре, господа — каза кралицата, — приемаме. Само че, вие разбирате, че от този момент нататък всичко трябва да бъде общо. Вие повече не сте служители на нас, вие сте приятели, братя. Няма да ви казвам да ми дадете имената си, зная ги, но (тя извади бележника от джоба си) дайте ми тези на вашите бащи, вашите майки, вашите сестри. Би могло да се случи така, че да имаме нещастието да ви загубим, преди да паднем ние. Тогава ще се падне на мен да уведомя тези скъпи същества за тяхното нещастие и в същото време да бъда на тяхно разположение, за да ги утеша дотолкова, доколкото е в наша власт… Хайде, господин Дьо Малден, хайде, господин Дьо Валори, говорете смело, в случай на смърт — а ние всички сме толкова близо до истината, че не бива да отстъпваме пред смъртта, — кои са роднините и приятелите ви, които ще ни препоръчате?
Господин Дьо Малден даде името на майка си — немощна стара дама, живееща в малко имение в околностите на Блоа. Господин Дьо Валори даде името на сестра си — младо сираче, което беше дал за отглеждане в един манастир в Соасон. Разбира се, двамата мъже бяха със силни и изпълнени със смелост сърца и при все това, докато кралицата записваше имената и адресите на госпожа Дьо Малден и госпожица Дьо Валори, и двамата правеха безполезни усилия да сдържат сълзите си. Кралицата също бе принудена да спре да пише, за да извади кърпичката си и да избърше очите си. После, след като приключи със записването на адресите, се обърна към Шарни и каза:
— Уви, господин графе! Зная, че вие няма кого да ми препоръчате. Майка ви и баща ви са покойници, а вашите двама братя…
Гласът изневери на кралицата.
— Двамата ми братя имаха щастието да бъдат убити за Ваше Величество, да, госпожо — добави Шарни. — Но последният мъртвец остави едно бедно дете, грижите, за което ми възлага чрез нещо като завещание, което намерих у него. Той е отвлякъл това младо момиче от семейството му, от което тя не може да очаква прошка. Докато съм жив, нито на нея, нито на детето й ще липсва нещо. Но Ваше Величество току-що каза с възхитителната си смелост, че сме изправени пред лицето на смъртта и ако смъртта ме порази, бедната девойка и детето й ще останат без средства. Госпожо, благоволете да запишете в бележника името на една нещастна селянка и ако имам щастието да умра, както моите двама братя за августейшия си господар и благородната си господарка, нека вашата щедрост достигне до Катрин Бийо и нейното дете. Ще намерите и двамата в малкото село Вил-д’Авре.