Достигнаха Ла Вилет.
От един час тълпата беше започнала да оредява чувствително, за да нахлуе между двата реда къщи, чиито бели камъни отразяваха слънчевата светлина и удвояваха горещината.
Мъже, жени и деца имаше навсякъде. Никога погледът не би могъл да измери подобна тълпа — паветата бяха така покрити с хора, че никой не можеше да помръдне. Вратите, прозорците и покривите на къщите бяха изпълнени със зрители. Дърветата се огъваха под тежестта на тези живи плодове. Всички бяха с шапки на главата. От предишната вечер следният афиш беше разлепен по всички стени на Париж:
Този, който поздрави краля, ще бъде бит с тояга. Този, който го обиди, ще бъде обесен.
Всичко беше така страшно, че комисарите не се осмеляваха да навлязат в улицата „Фобур-Сен Мартен“, претъпкана и следователно пълна със заплахи. Гробовна улица, кървава улица, знаменита в аналите на убийствата след ужасната история на Бертие.
Така че решиха да влязат през „Шан-з-Елизе“ и кортежът, заобикаляйки Париж, мина по външните булеварди.
Това бяха три часа изтезание в повече, което беше толкова непоносимо, че кралицата искаше да влязат по най-краткия път, пък бил той и най-опасен. На два пъти тя се опита да спусне транспарантите на прозорците на колата и двата пъти под рева на тълпата трябваше да ги вдигне.
Най-накрая при бариерата един силен отряд от гренадири обкръжи колата. Повечето от тях вървяха до вратичките на колата и големите им калпаци почти закриваха прозорците на каляската.
Най-накрая към шест часа авангардът се появи при зидовете на градините на парка Монсо. Той караше със себе си три оръдия, които громоляха тежко, подскачайки по неравния паваж. Този авангард се състоеше от кавалерия и пехота, примесени с вълни от народ, сред които беше почти невъзможно да запазят строя си. Онези, които ги забелязваха, се оттегляха към височините на „Шанз-Елизе“.
Вече за трети път Луи XVI влизаше през тази съдбоносна бариера.
Първия път беше влязъл след превземането на Бастилията.
Вторият път беше след пети и шести октомври.
Третият — този — след бягството му във Варен.
Цял Париж, научавайки, че кортежът ще навлезе по пътя от Ньойи, се беше пренесъл на „Шан-з-Елизе“. Така че, пристигайки при бариерата, кралят и кралицата видяха да се вълнува, докъдето поглед стига, едно широко море от мълчаливи, мрачни, заплашителни хора с шапки на главите.
Но онова, което може би беше, ако не най-страшното, поне най-печалното от всичко това, беше двойната редица от национални гвардейци, носещи пушките си обърнати, в знак на траур, простираща се от бариерата до Тюйлери. Това наистина беше ден на траур, огромен траур, траур по една седемвековна монархия! И колата, която се движеше бавно сред целия този народ, беше катафалката, отвеждаща монархията към смъртта.
Като забелязаха дългата редица от национални гвардейци, войниците, които придружаваха колата, размахаха оръжията си с викове: „Да живее нацията!“
Викът: „Да живее нацията!“, отекна в същия миг по цялата линия от бариерата до Тюйлери.
После огромната тълпа, скрита под дърветата, простираща се от едната страна чак до улиците на предградието Рул, а от другата — чак до реката, се разлюля, викайки: „Да живее нацията!“
Това беше викът на братството, нададен от цяла Франция. Само едно семейство, онова, което беше поискало да избяга от Франция, беше изключено от това братство.
Беше им необходим един час, за да стигнат от бариерата до площад „Луи XV“. Конете се огъваха от тежестта, всеки от тях носеше по един гренадир.
Зад каляската, в която бяха кралят, кралицата, кралското семейство, Барнав и Петион, следваше кабриолетът с двете дами на кралицата и господин Дьо ла Тур Мобурж. Най-накрая, зад този кабриолет креташе откритата двуколка, която обаче беше засенчена с клони и в която бяха качени Друе, Гийом и Можен, сиреч онзи, който беше арестувал краля, и онези, които бяха оказали въоръжена подкрепа, за да бъде арестуван. Умората ги беше принудила да прибегнат до този начин на придвижване. Единствено Бийо, неуморен, сякаш пламъкът на отмъщението го беше направил от камък, беше останал на коня си и изглеждаше, че води целия кортеж. Излизайки на площад „Луи XV“, кралят забеляза, че са завързали очите на статуята на предшественика му.
— Какво искат да покажат с това? — попита кралят Барнав.
— Не ми е известно, сир — отвърна този, към когото беше отправен въпросът.