— Аз обаче знам — каза Петион. — Искали са да покажат заслепението на монархията.
По време на пътя, въпреки ескорта, въпреки комисарите, въпреки афишите, забраняващи да бъде обиждан краля под страх от обесване, народът два или три пъти разкъсваше веригата на гренадирите, слаба и безпомощна преграда срещу този елемент, на който Господ е забравил да каже, както на морето: „Ти няма да отидеш по-нататък!“.
Когато станеше сблъсък, кралицата виждаше изведнъж да се появяват по вратичките на колата от онези хора с отвратителни лица, които излизат на повърхността на обществото само в някои дни, както някои чудовища само в дни на буря се изкачват на повърхността на океана. Веднъж тя така се изплаши от появата на едно такова лице, че спусна един от транспарантите на колата.
— Защо закриваш прозорците? — изкрещяха десет гласа едновременно.
— Вижте, господа, вижте в какво състояние са бедните ми деца!
И докато бършеше потта, която се стичаше по бузките им, добави:
— Ние се задушаваме.
— Хайде бе! — отвърна един глас. — Това е нищо. Ние ще те задушим по доста различен начин, бъди спокойна!
И един удар с юмрук пръсна стъклото на парчета.
Все пак сред цялото това ужасно зрелище няколко епизода биха утешили краля и кралицата, ако проявите на доброто биха могли да достигнат така лесно до тях, както успяваха да направят проявите на злото.
Въпреки обявите, забраняващи да се поздравява кралят, господин Гилерми, член на Събранието, свали шапката си, когато кралят минаваше, и понеже искаха да го накарат да сложи шапката обратно на главата си, той я запрати надалеч, казвайки:
— Нека някой се осмели да ми я донесе!
На входа на подвижния мост се натъкнаха на двайсетина депутати, които Събранието беше натоварило да пазят краля и кралското семейство. Освен тях там беше и Лафайет с генералния си щаб. Генералът се приближи до колата.
— О, господин Дьо Лафайет! — Провикна се кралицата веднага, щом го забеляза. — Спасете телохранителите.
Този вик не беше безполезен, тъй като се приближаваше опасност, и то голяма.
В това време пред вратите на двореца се разиграваше една сцена, която не беше лишена от известна поетичност. Пет или шест дами на кралицата, които след бягството на тяхната господарка бяха напуснали Тюйлери, мислейки, че господарката им ги е напуснала завинаги, искаха да влязат, за да я посрещнат.
— Настрана! — крещяха часовоите, насочвайки срещу тях върховете на байонетите си.
— Робини на Австрийката! — ревяха продавачките на риба, размахвайки юмруци.
Тогава през щиковете на войниците и без да се плаши от заплахите на продавачките от халите, сестрата на госпожа Кампан направи няколко крачки напред.
— Чуйте ме! — каза тя. — Бях прикрепена към кралицата от петнайсетгодишна възраст. Тя ме омъжи и ми даде зестра. Служих й, когато беше могъща, а днес, когато е нещастна, трябва ли да я изоставя?
— Тя има право — извика народът. — Войници! Пуснете я да мине!
И при тази заповед, дадена от господаря, на когото не се противоречи, редиците се разтвориха и жените преминаха. Миг по-късно кралицата ги видя да размахват кърпичките си от прозорците на първия етаж.
И все пак колата продължаваше да се движи, вдигайки пред себе си вълна от народ и облаци от прах, както някой кораб, повлечен от течението, вдига пред себе си вълните на океана и облаци пяна. И сравнението е толкова по-точно, защото никога корабокрушенци не са били заплашвани от по-ревящо и по-развълнувано море от това, което се готвеше да погълне нещастното семейство в момента, когато то се опитваше да достигне своя Тюйлери, който представляваше за него брегът. Най-накрая колата спря. Бяха стигнали до стъпалата към голямата тераса.
— О, господа! — каза още веднъж кралицата, като този път се обръщаше към Петион и Барнав. — Телохранителите! Телохранителите!
— Няма ли да ми наредите да обърна по-особено внимание за някого от тях, госпожо? — попита Барнав.
Кралицата го изгледа втренчено с ясните си очи.
— За никого — отвърна тя.
И изиска кралят и децата й да излязат първи от колата. Десетте минути, които изминаха тогава, бяха — без да изключваме онези, в които я отвеждаха към ешафода, — сигурно най-тежките в живота й. Тя беше убедена не че ще я убият — да умре не представляваше такъв ужас за кралицата, но че или ще бъде предадена на народа, като играчка, или ще бъде затворена в някой затвор, откъдето ще излезе през вратата на някой гнусен съдебен процес.
Така че, когато постави крак на стъпенката на колата, защитавана от железния свод, който образуваха над главата й по заповед на Барнав пушките и байонетите на националните гвардейци, тя се замая, което я накара да помисли, че ще падне по гръб.