Тогава той тръгна с наведена глава към множеството, което се разтвори пред него. Но след няколко крачки беше обграден от група офицери, които, искайки да го спасят, го изтикаха по посока на веригата от национални гвардейци, които оформяха безопасен път за краля и кралското семейство от колата до двореца. В този момент го забеляза генерал Дьо Лафайет и подкарвайки коня си към него, го хвана за яката и го придърпа към стремето си, за да го скрие по някакъв начин зад своята популярност. Но щом го позна, господин Дьо Малден се провикна:
— Оставете ме, господине. Занимавайте се само с кралското семейство и ме оставете на негодниците.
Господин Дьо Лафайет наистина го пусна и като забеляза, че един човек отнася кралицата, се втурна след този човек. Тогава господин Дьо Малден беше отново съборен, отново изправен на крака, нападан от едни, защитаван от други, и така се изтъркаля, покрит със синини, наранявания и кръв, чак до вратите на двореца. Там един дежурен офицер, като видя, че е на път да падне окончателно, го хвана за яката и като го придърпа към себе си, се провикна:
— Ще бъде жалко подобен негодник да умре от такава лека смърт. Ще трябва да измислим някакво мъчение за подобен разбойник. Аз ще се заема с него!
И продължавайки да обижда господин Дьо Малден, като му казваше: „Ела, рогоносецо! Ела ми тук. Сега с мен ще си имаш работа!“, той го замъкна до едно по-тъмно място, където му каза:
— Спасявайте се, господине, и ме извинете за грубостта, с която трябваше да си послужа, за да ви измъкна от ръцете на тези негодници.
Тогава господин Дьо Малден изтича по стълбите на двореца и изчезна.
Нещо почти подобно се случи и на господин Дьо Валори. Той получи две тежки наранявания по главата. Но в мига, когато двайсет байонета, двайсет саби и двайсет кинжала се надигнаха над него, за да го довършат, Петион се беше хвърлил напред, отблъсквайки убийците с цялата сила, с която беше надарен:
— В името на Националното събрание — бе се провикнал той, — заявявам ви, че сте недостойни за името французи, ако не се отдръпнете на мига и не ми предадете този човек! Аз съм Петион.
И Петион, който под грубата си кожа прикриваше почтеност и смело, предано сърце, засия така в очите на убийците, че те се отдръпнаха и му предадоха господин Дьо Валори.
Тогава той го беше отвел, подкрепяйки го — защото съвсем замаян от ударите, които беше получил, господин Дьо Валори едва стоеше прав, — чак до веригата от национални гвардейци и го беше предал в ръцете на адютанта Матийо Дюма, който, рискувайки главата си, наистина го опази чак до двореца.
В този момент Петион беше чул гласа на Барнав. Барнав го викаше на помощ, защото беше безсилен да защити Шарни.
Графът, помъкнат от двайсетина ръце, съборен, влачен в праха, се беше надигнал, беше изтръгнал байонета от една пушка и нанасяше удари в тълпата около себе си. Но нямаше да издържи дълго и щеше да загине в тази неравна борба, ако най-напред Барнав, а след това и Петион не му се бяха притекли на помощ.
Кралицата изслуша този разказ в банята си. Госпожа Кампан, която й го разправи, не можеше да й каже повече от това, че господата Дьо Малден и Дьо Валори са били видени в двореца, измъчени, окървавени, но общо взето без сериозни наранявания.
Колкото до Шарни, за него не се знаеше нищо сигурно. Наистина казваха, че бил спасен от господата Барнав и Петион, но не го бяха видели да влиза в двореца.
При тези последни думи на госпожа Кампан смъртна бледност премина по лицето на кралицата, която камериерката, мислейки, че е от страх да не би с графа да е станало нещастие, се провикна:
— Ама, Ваше Величество, не бива да губите надежда за спасението на господин Дьо Шарни, защото не се е прибрал в двореца. Кралицата знае, че госпожа Дьо Шарни живее в Париж и може би графът се е укрил при нея.
Точно тази мисъл беше минала през ума на Мария-Антоанета и я бе накарала да пребледнее силно. Тя изскочи от банята, провиквайки се:
— Облечете ме, Кампан! Облечете ме бързо! Непременно трябва да узная какво се е случило с графа!
— Кой граф? — попита, влизайки госпожа Дьо Мизери.
— Граф Дьо Шарни! — извика кралицата.
— Граф Дьо Шарни е в преддверието на Нейно Величество — каза госпожа Дьо Мизери — и моли за честта да поговори за миг с нея.
— Ах! — прошепна кралицата. — Значи е удържал думата си!
Двете жени се спогледаха, не знаейки какво иска да каже кралицата, която задъхана, без да може да произнесе нито дума повече, им направи знак да побързат.