Никога тоалетът й не е бил по-бързо завършван. Наистина Мария-Антоанета се задоволи само да навие косите си, които беше накарала да измият с парфюмирана вода, за да отстрани праха от тях и да облече над ризата си пеньоар от бял муселин.
Когато влезе в стаята си и нареди да поканят граф Дьо Шарни, тя беше побеляла като пеньоара си.
106.
Ударът с копието
Няколко секунди по-късно прислужникът съобщи за господин граф Дьо Шарни и той се появи в отвора на вратата, осветен от златния отблясък на един лъч на залязващото слънце. Той също като кралицата беше използвал времето, изминало от влизането му в двореца, за да се погрижи за следите от дългия път и от страхотната схватка при пристигането. Графът беше облякъл старата си униформа, сиреч мундира на фрегатен капитан, с червени ревери и дантелено жабо.
Това беше онзи същият костюм, който носеше в деня, когато срещна кралицата и Андре дьо Таверне на площада пред Пале Роаял и откъдето, след като ги качи на един фиакър, ги отведе чак до Версай.
Никога преди не е бил така елегантен, така спокоен и така хубав и кралицата с мъка можа да повярва, когато го видя, че това е същият човек, който преди час едва не бе накълцан на парчета от народа.
— О, господине! — извика кралицата. — Би трябвало да ви кажат колко се безпокоях за вас и как бях пратила навсякъде да разпитват за вас.
— Да, госпожо — каза Шарни, покланяйки се, — но повярвайте ми, че не се прибрах, преди да съм се уверил, разпитвайки вашите дами, че сте жива и здрава.
— Твърдят, че дължите живота си на господин Петион и господин Барнав. Истина ли е?
— Истина е, госпожо, и дори дължа двойна признателност на господин Барнав, защото не желаейки да ме напусне, преди да стигна до стаята си, той имаше добрината да ми каже, че сте били заета с мен през целия път.
— Заета с вас, графе! И по какъв начин?
— Ами, излагайки пред краля безпокойствата, които сте помислили, че изпитва вашата бивша приятелка от моето отсъствие… Не вярвам да са много големи тези безпокойства, госпожо, но все пак…
Той се спря, защото му се стори, че и без това бледа, кралица пребледня още повече.
— Все пак?… — повтори кралицата.
— Все пак — продължи Шарни, — без да приемам в цялата му продължителност отпуска, който Ваше Величество имаше намерение да ми предложи, мисля, че действително, сега, когато съм спокоен за живота на краля и за вашия, госпожо, а също така и за живота на августейшите деца, е редно да осведомя лично относно себе си госпожа графиня Дьо Шарни.
Кралицата притисна лявата ръка до сърцето си, сякаш за да се убеди, че то още бие след удара, получен току-що, и с глас, съвсем сподавен от сухотата в гърлото, каза:
— Съвсем справедливо е, наистина, господине. Само че се питам защо изчакахте толкова дълго време, за да изпълните това си задължение!
— Кралицата забравя, че й дадох думата си да не се виждам с графинята без нейно разрешение.
— И вие идвате да искате от мен това разрешение? Без което, в усърдието си да видите отново госпожа Дьо Шарни, бихте минали и без него, нали?
— Да, госпожо — каза Шарни, — но умолявам Ваше Величество да ми разреши. Мисля, че кралицата е несправедлива по отношение на мен. В момента, когато напусках Париж, мислех, че го напускам за дълго време, ако не и завинаги. По време на цялото пътуване правих всичко по силите си, за да бъде то успешно. Не е моя грешката, както Ваше Величество си спомня, ако не загинах като брат си във Варен или не бях разкъсан на парчета като господин Дьо Дампиер по пътя или в градините на Тюйлери… Ако бях имал удоволствието да отведа Ваше Величество до границата или да умра заради нея, щях да живея в изгнание или да умра, без да видя отново графинята… Но, повтарям ви, Ваше Величество, не мога да се отнеса към жената, която носи името ми — а вие знаете как тя го носи, госпожо — с подобно безразличие, да не я осведомя за себе си, особено след като го няма брат ми Изидор, за да ме замести… Впрочем или господин Барнав се е излъгал, или такова беше все още онзи ден мнението на Ваше Величество.
Кралицата остави ръката й да се плъзне по облегалката на шезлонга и като следваше с цялата горна част на тялото си това движение, което я приближаваше до Шарни, каза:
— Значи обичате много тази жена, господине, щом ми причинявате хладнокръвно подобна болка?
— Госпожо — каза Шарни, — скоро ще станат шест години, откакто вие — в момент, в който и не помислях, защото за мен не съществуваше друга жена на земята освен една, която Бог бе поставил толкова над мен, че не можех да я достигна, — ще станат шест години, откакто вие ме дадохте за съпруг на госпожица Андре дьо Таверне и която вие ми наложихте за жена. През тези шест години ръката ми не е докоснала и два пъти нейната. Не съм се обърнал към нея с дума и десет пъти, без да е необходимо, а няма и десетина пъти погледите ни да са се срещали. Моят живот беше зает, изпълнен с друга любов, зает с онези хиляди грижи, с онези хиляди работи, с онези хиляди битки, които вълнуват човешкото съществувание. Живях в двора, измервайки големите пътища и заплитайки, що се отнася до мен, и с нишките, които кралят ми повери, гигантската интрига, която съдбата сама разплете. Обаче не броях дните, не броях месеците. Времето минаваше толкова по-бързо, колкото по-зает бях с всички тези приятелства, всички тези грижи, всички тези интриги, които току-що споменах. Но за графиня Дьо Шарни не беше така, госпожо. Откакто изпита мъката да ви напусне, след като е имала нещастието да ви стане неприятна, тя живее сама, изолирана, изгубена в онзи павилион на улица „Кок-Ерон“. Тази самота, изолацията, изоставянето тя приема, без да се оплаква, защото със сърце, свободно от любов, тя няма нужда от същите приятелства както другите жени. Но онова, което може би няма да приеме безропотно, е забравянето от моя страна по отношение на нея на най-обикновените задължения, на най-простото благоприличие.