— Ех, Боже мой! Господине, ето че твърде много се занимавате с това какво ще помисли или няма да помисли госпожа Дьо Шарни според това дали ще ви види или не! Преди да се погрижите за всичко това, би било добре да разберете дали тя е мислила за вас в момента на вашето заминаване или дали мисли за часа на вашето завръщане.
— Не зная дали графинята мисли за мен в часа на моето завръщане, госпожо. Но в момента на заминаването ми е мислила, сигурен съм в това!
— Значи сте я видели, когато заминавахте?
— Имах честта да кажа на Ваше Величество, че не съм виждал госпожа Дьо Шарни, откакто дадох на кралицата думата си, че няма да я виждам.
— Тогава тя ви е писала?
Шарни запази мълчание.
— Хайде — провикна се Мария-Антоанета, — тя ви е писала, признайте!
— Тя е предала на брат ми Изидор едно писмо за мен.
— И вие сте чели това писмо?… Какво ви казва тя? Какво е могла да ви напише?… Ах! При това тя ми се закле… Хайде, отговаряйте бързо… Е, какво ви пише тя в това писмо?… Говорете де! Виждате, че кипя.
— Не мога да повторя на Ваше Величество онова, което графинята ми пише в това писмо — не съм го чел.
— Вие сте го скъсали? — извика радостно кралицата. — Вие сте го хвърлили в огъня, без да го четете? Шарни! Шарни! Ако сте направили това, вие сте най-лоялният сред мъжете и аз съм сгрешила, оплаквайки се, и не съм изгубила нищо!
И кралицата протегна двете си ръце към Шарни, сякаш за да го повика при себе си. Но Шарни остана на мястото си.
— Изобщо не съм го късал или хвърлял в огъня — каза той.
— Но, тогава — каза кралицата, стоварвайки се обратно на стола си, — как така не сте го прочели?
— Писмото не е трябвало да ми бъде предавано от брат ми, освен в случай, че съм смъртно ранен. Уви! Не аз, а той трябваше да умре… Когато умря, ми донесоха книжата му. Сред тях беше и писмото на графинята… И ето тази бележка… Вижте, госпожо.
И Шарни подаде на кралицата бележката, написана от ръката на Изидор, която беше прибавена към писмото. Мария-Антоанета взе тази бележка с трепереща ръка и позвъни. По време на сцената, която току-що разказахме, бе настъпила нощта.
— Светлина! — каза тя. — Веднага!
Камериерът излезе. Настъпи едноминутна тишина, в която не се чуваше друг шум, освен задъханото дишане на кралицата и стремителните удари на сърцето й.
Камериерът се върна с два свещника, които постави на полицата на камината.
Кралицата не му даде дори време да се оттегли и докато той се отдалечаваше и затваряше вратата след себе си, тя се доближи до камината с бележката в ръка.
Но на два пъти хвърли поглед към хартията, без да вижда нищо.
— О! — прошепна тя. — Това не е хартия, това е пламък.
И прокарвайки ръка по очите си, сякаш за да им възвърне загубената способност да виждат, тя каза, тропайки с крак от нетърпение:
— Боже мой! Боже мой!
Най-накрая с помощта на силата на волята й, ръката й престана да трепери, а очите й започнаха да виждат. Тя прочете с пресипнал, нямащ нищо общо с обикновения й глас:
Това писмо изобщо не е адресирано до мен, а до брат ми, граф Оливие Дьо Шарни…
Кралицата спря за няколко секунди, после продължи:
Ако ме постигне нещастие, моля този, който намери това писмо, да го предаде на граф Оливие Дьо Шарни или да го изпрати обратно на графинята.
Кралицата спря за втори път, поклати глава и продължи: