В единайсет часа госпожа Дьо Шарни в най-обикновен костюм, с лице, закрито от воал, беше при бариерата. Тя чака до три часа.
В три часа първите вълни на тълпата, помитайки всичко пред себе си, съобщиха, че кралят ще заобиколи Париж и ще влезе през бариерата на „Шан-з-Елизе“.
Трябваше да се пресече целият Париж, и то пеша. Никой не би се осмелил да се движи с кола сред плътната тълпа, изпълваща улиците.
Никога от превземането на Бастилията насам по булевардите не бе имало такава блъсканица. Андре не се поколеба изобщо, тръгна по пътя към „Шан-з-Елизе“ и пристигна една от първите. Там тя чака още три часа. Три смъртоносни часа!
Най-накрая кортежът се появи. Ние вече казахме в какъв ред и в какво състояние се придвижваше. Андре видя колата да преминава. Тя нададе силен вик от радост. Беше познала Шарни на капрата.
Един вик, който сякаш би бил ехо на нейния, ако не би бил вик на мъка, й отвърна.
Андре се обърна по посоката, откъдето идваше този вик. Една девойка се мяташе в ръцете на трима-четирима състрадателни хора, които я заобикаляха, за да й дадат първа помощ. Тя изглеждаше обхваната от най-жестоко отчаяние.
Може би Андре би обърнала по-голямо внимание на тази девойка, ако не бе чула да шушукат около нея най-различни упреци срещу тримата души, седящи на капрата на кралската кола.
Върху тях щеше да се стовари гневът на народа. Те щяха да бъдат мръсниците, изкупителна жертва за предателството на краля. Несъмнено щяха да бъдат разкъсани на парчета в мига, когато колата спреше. И Шарни беше един от тези трима души!
Андре реши да направи всичко възможно, за да проникне в градините на Тюйлери.
Но за тази цел трябваше да заобиколи тълпата, да мине по брега на реката, сиреч по Кея на конференцията, и да влезе в градината, ако това беше възможно, по кея на Тюйлери. Андре тръгна по улицата за Шайо и стигна до кея.
С цената на много опити, с риск да бъде премазана двайсетина пъти тя успя да премине през решетките. Но на мястото, където трябваше да спре колата, се беше струпала такава тълпа, че не можеше и да се помисли да се стигне до първите й редици.
Андре реши, че от насипа на брега на реката ще се издигне над цялата тълпа. Наистина разстоянието щеше да бъде твърде голямо, за да може да различава подробности или да чуе нещо със сигурност. Нямаше значение, че няма да вижда и чува добре. Това беше по-добре, отколкото да не чува и да не вижда изобщо.
Така че тя се изкачи на насипа на брега на реката.
Оттам наистина се виждаше капрата на колата, Шарни и двамата телохранители — Шарни, който не се и досещаше, че на стотина крачки от него едно сърце бие така силно за него; Шарни, който в този момент вероятно не си и спомняше за Андре; Шарни, който мислеше само за кралицата, който забравяше собствената си сигурност, за да бди над сигурността на кралицата.
О! Ако тя имаше как да узнае, че в този момент Шарни притискаше писмото й до сърцето си и че й обричаше последния си дъх, който смяташе, че твърде скоро ще изпусне!
Най-накрая колата спря сред викове, ревове и възгласи. Почти незабавно наоколо се надигна голяма глъчка, настана голямо движение и страшна блъсканица.
Байонети, пики и саби се вдигнаха. Би могло да се каже, че една желязна нива се люлее под напора на буря.
Тримата мъже, хвърлени от капрата, изчезнаха, сякаш паднаха в някаква бездна. После имаше едно такова раздвижване в цялото това множество, че последните му редици, отдръпвайки се назад, се разбиха в зидовете, поддържащи насипа.
Андре беше обвита в тревожна мъгла. Тя вече не виждаше и не чуваше нищо. Задъхана, с протегнати ръце, тя издаваше нечленоразделни звуци сред този ужасен концерт, който се състоеше от проклятия, богохулства и викове за смърт!
По-нататък тя не можа да си даде сметка за ставащото: земята се завъртя, небето почервеня, един шум, подобен на морски прилив, загърмя в ушите й. Това беше кръвта, която се качваше от сърцето към главата и заливаше мозъка й.
Тя падна, разбирайки, че живее, защото страдаше. Едно усещане за свежест достигна до нея. Една жена притискаше до челото й кърпичка, намокрена с вода от Сена, докато друга й поднасяше да вдиша от един флакон със соли. Тя си спомни тази жена, която беше видяла да примира като нея при бариерата, без да знае каква инстинктивна аналогия свързва с неизвестна връзка мъката на тази жена с нейната.
Щом дойде на себе си, първите й думи бяха:
— Мъртви ли са?
Състраданието е досетливо. Тези, които заобикаляха Андре, разбираха, че се отнася за онези трима мъже, чийто живот бе така жестоко заплашен.
— Не — отвърнаха й, — спасени са.