— И тримата ли? — попита тя.
— Да, и тримата.
— О! Благословен да е Господ!… Къде са?
— Вероятно в двореца.
— В двореца? Благодаря!
И като се надигна, разтърсвайки глава, ориентирайки се с помътен поглед, младата жена излезе през желязната врата на брега на реката, за да влезе през малката врата на Лувъра. Тя с основание мислеше, че от тази страна тълпата няма да е толкова плътна. Наистина улица „Орти“ беше почти празна. Андре пресече ъгъла на площад „Карусел“, влезе в Двора на принцовете и се втурна към портиера.
Този човек познаваше графинята. Беше я виждал да влиза и излиза от двореца през първите два-три дни от завръщането от Версай. После я беше видял да излиза, за да не се върне повече, в деня, когато следвана от Себастиен Андре беше отвлякла детето с колата си. Портиерът се съгласи да отиде и да разпита. По вътрешните коридори той стигна скоро до сърцето на двореца.
Тримата офицери били спасени. Господин Дьо Шарни, жив и здрав, се бил оттеглил в стаята си. Четвърт час по-късно бил излязъл, облечен в униформа на морски офицер и бил отишъл при кралицата, където би трябвало да бъде в този момент.
Андре си отдъхна, подаде кесията си на този, който й беше съобщил такива хубави новини, и съвсем замаяна и задъхана, поиска чаша вода.
Ах! Шарни е бил спасен! Тя благодари на добрия човек и пое по пътя към дома си на улица „Кок-Ерон“.
Стигнала там, тя се строполи не на някой стол, не на фотьойл, а пред молитвеното си столче. Тя не му благодареше с молитва. Има моменти, когато признателността към Господ е толкова голяма, че думите не стигат. Тогава ръцете, очите, цялото тяло, цялото сърце и цялата душа се устремяват към Бога. Тя се беше потопила в този блажен екстаз, когато чу, че вратата се отваря. Тя бавно се обърна, не разбирайки нищо от земния шум, който я намираше в най-дълбокия й блян.
Камериерката й стоеше права, търсейки я с очи в тъмнината, в която се беше изгубила.
— Господин граф Дьо Шарни — каза камериерката.
Андре поиска да стане, но силите й изневериха. Тя падна на колене на възглавницата и обръщайки се наполовина, облегна ръка на наклонената плоскост на молитвеното столче.
— Графът! — прошепна тя. — Графът!
И макар да беше пред очите й, тя не можеше да повярва, че той е тук.
Андре направи знак с глава, тя не можеше да говори. Камериерката се отдръпна, за да пропусне Шарни и затвори вратата след себе си.
Шарни и графинята останаха сами.
— Казаха ми, че току-що сте се прибрали, госпожо — каза Шарни. — Не съм ли твърде недискретен, идвайки така скоро след вас?
— Не — каза тя с треперещ глас, — вие сте добре дошли, господине. Бях толкова обезпокоена, че излязох, за да узная какво става.
— Вие сте излезли… Отдавна ли?…
— От сутринта, господине. Бях най-напред при бариерата Сен Мартен, после при тази на „Шан-з-Елизе“. Там аз… Аз видях… — тя се поколеба. — Видях краля и кралското семейство… Видях и вас и бях спокойна поне за момента… Страхувах се за вас при слизането от колата. Тогава отидох в градината на Тюйлери. Ах! Там си помислих, че умирам!
— Да, разбирам — каза Шарни, — тълпата беше голяма, вие сте били притисната, почти задушена…
— Не, не — каза Андре, поклащайки глава. — О, не! Не беше от това. Най-накрая разпитах и разбрах, че сте били спасен. Върнах се тук и вижте… Бях на колене… Молех се, благодарях на Бога.
— Понеже сте на колене, госпожо, понеже говорите на Господ, не ставайте, преди да му кажете няколко думи за моя беден брат!
— Господин Изидор? Ах! Значи той е бил!… — извика Андре. — Нещастният младеж!
И тя отпусна глава върху ръцете си. Шарни направи няколко крачки напред и погледна с дълбок израз на нежност това крехко създание, което се молеше.
Освен това погледът му изразяваше огромно чувство на състрадание, благодушие и милост. И освен това нещо като сдържано желание. Кралицата не му ли беше казала, или по-скоро не се ли беше изпуснала с онова странно разкритие, че Андре го обича? Когато свърши с молитвата, графинята се обърна.
— Мъртъв ли е? — каза тя.
— Мъртъв, госпожо, както е мъртъв бедният Жорж. Умря за същата кауза и изпълнявайки същия дълг.
— И сред голямата мъка, която би трябвало да изпитвате от смъртта на брат си, вие имахте време да помислите за мен, господине? — каза Андре с толкова слаб глас, че думите й бяха едва разбираеми.
За щастие Шарни слушаше едновременно и с ушите, и със сърцето си.
— Госпожо — попита той, — не бяхте ли натоварили брат ми с някакво поръчение за мен?
— Господине!… — заекна Андре, повдигайки се на едно коляно и гледайки с безпокойство графа.
— Не му ли бяхте предали едно писмо, адресирано до мен?