— Господине! — повтори Андре с потръпващ глас.
— След смъртта на бедния Изидор неговите книжа ми бяха предадени, госпожо, и писмото беше сред тези книжа.
— Вие сте го прочели? — извика Андре, скривайки лице в дланите си. — Ах!…
— Госпожо, не би трябвало да ми е известно съдържанието на това писмо, освен ако не съм смъртно ранен, а както виждате, аз съм жив и здрав.
— Тогава писмото?…
— Ето го недокоснато, госпожо, такова, каквото сте го предали на Изидор.
— О! — прошепна Андре, вземайки писмото. — Това, което правите, е твърде хубаво… или твърде жестоко!
Шарни протегна ръка и взе ръката на Андре, която постави между двете си длани.
Андре направи движение да отдръпне ръката си. После, тъй като Шарни настояваше, шепнейки: „Имайте милост, госпожо!“, тя въздъхна изплашена. Но безсилна срещу себе си, остави тръпнещата си влажна ръка в двете ръце на Шарни.
Тогава, объркана, незнаеща къде да спре очи, не знаейки как да избегне погледа на Шарни, който чувстваше вперен върху себе си, без да може да отстъпи, с гръб, опрян на молитвеното столче, тя каза:
— Да, разбирам, господине, вие сте дошли да ми върнете това писмо, нали?
— За това и за друго нещо, госпожо… Имам да ви искам прошка за много неща, графиньо.
Андре изтръпна до дъното на сърцето си. За пръв път Шарни употребяваше тази титла, без да постави пред нея думата „госпожа“. После гласът й произнесе една фраза, цялата пропита с безкрайна нежност.
— Прошка! От мен, господин графе? И по какъв повод, моля?
— За начина, по който се държах с вас през тези шест години…
Андре го изгледа с дълбоко учудване.
— Но аз оплаквала ли съм се, господине? — попита тя.
— Не, госпожо, защото сте ангел!
Въпреки волята й, очите на Андре се замъглиха и тя усети, че по ресниците й се търкалят сълзи.
— Вие плачете, Андре? — каза Шарни.
— О! — извика Андре, обливайки се в сълзи. — Извинете ме, господине, но нямам навика да ми говорите така… Ах, Боже мой! Боже мой!
И тя се строполи на един шезлонг, оставяйки главата си между ръцете си. После, след миг, поклащайки глава, изплака:
— Но аз наистина съм луда!
Изведнъж тя се спря. Докато беше закривала очите си с ръце, Шарни бе коленичил до нея.
— О! Вие на колене, вие в краката ми! — каза тя.
— Не ви ли казах, че идвам да искам прошка, Андре?
— На колене, в краката ми! — повтори тя като жена, която не може да повярва на това, което вижда.
— Андре, вие отдръпнахте ръката си — каза Шарни.
Но тя прошепна, отстъпвайки назад с чувство, което приличаше на ужас:
— Какво искате да кажете с това?
— Андре! — отвърна Шарни с най-нежния си глас. — Искам да кажа, че ви обичам!
Андре притисна ръка до сърцето си и нададе вик. После, изправяйки се напълно, сякаш в краката й имаше пружина, тя стисна слепоочията си с ръце.
— Той ме обича! Той ме обича! — повтори тя. — Но това е невъзможно!
— Кажете, че е невъзможно вие да ме обичате, Андре, но не казвайте, че е невъзможно аз да ви обичам.
Тя сведе очи към Шарни, сякаш за да се увери, че казва истината. Големите черни очи на графа казваха много повече от онова, което бяха казали думите му.
Андре можеше да се усъмни в думите му, но не можеше да се съмнява в погледа му.
— О! — прошепна тя. — Боже мой! Боже мой! Има ли на света създание, по-нещастно от мен?
— Андре — продължи Шарни, — кажете ми, че ме обичате, или ако не ми кажете, че ме обичате, кажете ми поне, че не ме мразите!
— Аз! Да ви мразя! — извика Андре.
И на свой ред очите й, така спокойни, така прозрачни, така ведри, оставиха да бликне от тях една двойна светкавица.
— О, господине! Ще бъдете много несправедлив, ако вземате чувствата, които предизвиквате у мен, за омраза.
— Но, в края на краищата, ако не е омраза, ако не е любов, какво е тогава, Андре?
— Не е любов, защото не ми е позволено да ви обичам. Не ме ли чухте как току-що извиках пред Бога, че съм най-нещастното създание на света?
— И защо не ви е позволено да ме обичате, щом аз ви обичам, Андре, с всичката сила на сърцето си?
— О! Ето кое не искам, ето кое не мога, ето кое не смея да ви кажа — отвърна Андре, кършейки ръце.
— Но — подхвана Шарни, смекчавайки още повече тембъра на гласа си, — ако това, което не искате, това, което не можете, това, което не се осмелявате да ми кажете, ми го е казал някой друг?
Андре опря двете си ръце на раменете на Шарни.
— А! — каза тя ужасена.
— Ако го зная? — продължи Шарни.
— Боже мой!
— И ако е станало така, че поради същото това нещастие ви смятам за по-достойна и уважавана, ако научавайки за него, съм се решил да дойда да ви кажа, че ви обичам!