— Ако сте направили това, господине, вие ще сте най-благородният и най-великодушният измежду хората.
— Обичам ви, Андре! — повтори Шарни. — Обичам ви! Обичам ви!
— Ах! — каза Андре, вдигайки двете си ръце към небето. — Боже мой! Не зная би ли могло да има подобна радост на света.
— Но кажете, че и вие ме обичате, Андре! — извика Шарни.
— О, не! Никога няма да се осмеля — каза Андре. — Но прочетете това писмо, което трябваше да ви бъде предадено на смъртния одър!
И тя протегна на графа писмото, което й беше донесъл. Докато Андре криеше лицето си в дланите си, Шарни бързо счупи печата на писмото и прочитайки първите редове, нададе вик. После свали ръцете на Андре от очите й и със същото движение ги притегли към сърцето си.
— От деня, когато си ме видяла, от шест години! О, свято създание! — каза той. — Как да те обичам така, че да забравиш завинаги това, което си изстрадала?
— Боже мой! — прошепна Андре, огъвайки се като тръстика под тежестта на толкова много щастие. — Ако това е сън, направете така, че никога да не се събудя или, събуждайки се, да умра!…
А сега да оставим тези, които са щастливи, за да се върнем при онези, които страдат, които се борят, които мразят и може би злата съдба ще ги забрави като нас.
108.
Малко сянка след слънцето
На 16 юли 1791, сиреч няколко дни след събитията, току-що разказани от нас, две нови лица, с които до този момент се бавехме да запознаем нашите читатели, за да ги представим в истинската им светлина, пишеха и двамата на една и съща маса в един малък салон, намиращ се на третия етаж на хотел „Британик“ на улица „Генего“.
Една от вратите на този малък салон водеше към скромна трапезария, където впрочем във всичко личеше обзавеждането на мебелираните стаи по хотелите, а през друга врата се достигаше до спалнята, където бяха поставени едно до друго две еднакви легла. Двамата пишещи бяха от различен пол и всеки от тях заслужава отделно описание.
Мъжът изглеждаше на около шейсет години или малко по-малко. Той беше висок и кльощав. Имаше едновременно сериозно и страстно изражение. Правилните черти на лицето му издаваха един спокоен и сериозен мислител, у когото строгите и праволинейни качества на разума надделяваха над фантазиите на въображението.
На жената изобщо не можеха да й се дадат повече от трийсет-трийсет и две години, въпреки че в действителност тя беше на повече от трийсет и шест. По някои черти и по здравия телесен цвят беше лесно да се разбере, че произхожда от простолюдието. Тя имаше очарователни очи с онзи неопределен цвят, който приема различни оттенъци на сивото, зеленото и синьото, очи едновременно нежни и твърди. Устата й беше голяма, но украсена със свежи устни и бели зъби. Брадичката и носът й бяха вирнати. Ръцете й бяха хубави, макар и малко силни. Тялото й беше богато на пищни извивки, имаше прекрасна шия и ханш като на Венера от Сиракуза.
Мъжът беше Жан-Мари Ролан дьо ла Платиер, роден през 1732 година във Вилфранш, близо до Лион.
Жената беше Манон-Жана Флипон, родена в Париж през 1754 година.
Те се бяха оженили единайсет години преди това, сиреч през 1780 година.
Казахме, че жената произхождаше от простолюдието. Имената й го доказваха: Манон-Жана Флипон, кръщелните и фамилното име издаваха произхода. Дъщеря на гравьор, самата тя се занимаваше с гравьорство, докато на двайсет и пет години се омъжи за Ролан, който беше двайсет и две години по-възрастен от нея. Тогава от гравьор тя стана копист, преводач и компилатор. Книги като „Изкуството на копача на торф“, „Изкуството на производителя на чиста и суха вълна“ и „Речник на занаятите“ бяха погълнали в тежка и неблагодарна работа най-хубавите години на тази жена с богата натура, останала непорочна за всеки грях, ако не и за всяка страст, не поради безплодие на сърцето, а поради душевна чистота. В чувствата, които отдаваше на мъжа си, надделяваше уважението на момичето, пред любовта на жената. Тази любов беше нещо като крехка вяра извън физическите отношения. Мъжът стигаше дотам, че я караше да изоставя работата си през деня и да я наваксва през нощните часове, за да приготвя лично храната на стареца, чийто отслабнал стомах не можеше да понася друго, освен определени видове храна.
През 1789 година госпожа Ролан водеше този неизвестен и изпълнен с труд живот в провинцията. Мъжът й тогава живееше в имението Ла Платиер, чието име прие. Това имение беше разположено във Вилфранш, близо до Лион. Точно там ги накара да потреперят и двамата гърмът на оръдието на Бастилията.
С оръдейния гръм всичко, което беше велико, патриотично, свещено, френско, се пробуди в сърцето на благородното създание. Франция вече не беше кралство, беше нация! Вече не живееха просто в една страна — тя беше родината им! Дойде и федерацията от 1790 година. Както си спомняте тази от Лион предшестваше тази в Париж. Жана Флипон, която в бащината си къща на кея Орлож виждаше всеки ден, поглеждайки през прозореца, как слънцето се издига в дълбоката синева на небето, което тя можеше да проследи чак до покрайнините на „Шан-з-Елизе“, където то изглеждаше, че слиза чак до зелените, обрасли с листа върхове на дърветата, беше видяла от три часа сутринта да се надига от височината на Фурвиер онова друго, съвсем различно слънце, което светеше по-иначе, което наричаха свобода. Оттам погледът й обхвана целия този грамаден градски празник. Оттам сърцето й се потопи в този океан от братство и излезе като Ахил, навсякъде неуязвимо, с изключение на едно място. В това място я порази любовта. Но тази рана ни най-малко не я повали.