Нещо пробягна по вените му, подобно на тази нежна тръпка, която пробягва по тялото при първа милувка.
Той погледна към мястото, на което седеше до Андре, преди да стане оттам.
Шарни би дал година от живота си, за да седне там, без Андре да го отблъсне, както първия път.
Но, скромен като дете, той не дръзна да го направи, без да бъде окуражен.
От своя страна, Андре би дала не една, а десет години от живота си, за да усети до себе си този, който толкова дълго бе далеч от нея.
За нещастие никой не знаеше какво мисли другият и двамата стояха неподвижно в болезнено очакване.
Шарни още веднъж наруши мълчанието пръв и само този, който наистина може да чете в сърцето, би могъл да го разбере истински.
— Казвате, че много сте страдали, откакто живеете в двора, госпожо? — попита той. — Кралят не се ли е отнасял към вас винаги с уважение, стигащо до благоговение, а кралицата с нежност, която достига до обожание?
— О, така е, господине, кралят винаги се е държал отлично с мен — каза Андре.
— Ще позволите ли да отбележа, че вие отговаряте само на една част от моя въпрос, госпожо. Кралицата не се ли е държала така добре с вас, както кралят?
Андре стисна зъби, сякаш разбунтуваният й дух отказваше да отговори. Накрая каза с усилие:
— Не мога да упреквам в нищо кралицата — каза тя — и ще бъда несправедлива, ако не отдам заслуженото на Нейно величество.
— Питам ви, госпожо — настоя Шарни, — защото от известно време ми се струва, че това приятелство е разрушено?
— Възможно е, господине — каза Андре, — ето защо, както имах честта да ви кажа, желая да напусна двора.
— Но така ще бъдете съвсем сама, изолирана!
— Не е ли било винаги така, господине — отговори Андре с въздишка, — като дете… като девойка… и като…?
Андре спря, тъй като усети, че отива твърде далече.
— Довършете, госпожо — каза Шарни.
— О! Вие се досетихте, господине… Щях да кажа: и като жена…
— Упреквате ли ме в нещо, госпожо?
— Да ви упреквам, господине? — живо поде Андре. — Какво право имам, за Бога! Да ви упреквам?… Мислите ли, че съм забравила при какви обстоятелства се събрахме?… Противно на тези, които се кълнат пред олтара във взаимна любов, взаимна помощ, ние се заклехме във вечно безразличие, пълна раздяла… Бихме могли да се упрекнем само ако някой от нас забрави клетвата си.
Шарни преглътна една въздишка, потисната от думите на Андре.
— Виждам, че решението ви е окончателно, госпожо — каза той. — Но ще ми позволите ли поне да се поинтересувам за начина, по който ще живеете тук? Няма ли да се чувствате зле?
Андре тъжно се усмихна.
— Къщата на баща ми беше толкова бедна, че това жилище, колкото и голо да ви се струва, е обзаведено в лукс, на който не съм привикнала.
— Но все пак… Тази очарователна къща в Трианон… Дворецът Версай…
— О, винаги съм знаела, господине, че животът ми там е просто кратък престой.
— Поне имате ли тук всичко, което ви е необходимо?
— Тук ще намеря всичко, което съм искала някога.
— Да видим — каза Шарни, който искаше да се запознае с жилището, което щеше да обитава Андре, и започна да се оглежда наоколо.
— Какво желаете да видите, господине? — попита Андре, като стана живо и хвърли бърз и неспокоен поглед към спалнята.
— Дали не се примирявате с прекалено малко. Тази къща не е истински дом, госпожо… Пресякох едно преддверие, ето ме във всекидневната. Тази врата — и той отвори една странична врата, — а, да, тази врата води към трапезарията, а тази…
Андре се спусна между граф Дьо Шарни и вратата, към която се отправяше и зад която тя мислено виждаше Себастиен.
— Господине! — извика тя — Моля ви, не правете и крачка повече!
И протегнатите й ръце го спираха.
— Да, разбирам — каза с въздишка Дьо Шарни, — тази врата води към спалнята ви.
— Да, господине — промълви Андре приглушено.
Шарни погледна пребледнялата и трепереща Андре. Никога страхът не се е изписвал по-истински, отколкото върху лицето на Андре в този момент.
— Ах, госпожо — проплака той, — знаех, че не ме обичате, но не знаех, че ме мразите толкова.
И неспособен да остане повече близо до Андре, без да избухне, той се заклати за момент като пияница и после, като събра всичките си сили, излетя от дома с толкова болезнен вик, който отекна в дъното на сърцето на Андре.
Младата жена го проследи с очи, докато изчезне. Нададе ухо, за да чуе шума от отдалечаващата се карета, и после, тъй като чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, и разбираше, че не изпитва достатъчно майчина обич, за да пребори тази друга обич, тя се отправи към спалнята и извика: