Ако бяха опрели Робеспиер до стената, той би бил, както се вижда, твърде затруднен да каже какво е. Е, добре, всички бяха стигнали почти дотам, с изключение на Бонвил и онази жена, която, седейки срещу мъжа си, преписваше един протест на онзи трети етаж на улица „Генего“.
На 22 юни, следващия ден след заминаването на краля, тя пишеше:
Чувството за република, възмущението срещу Луи XVI, омразата срещу кралете тук се излива отвсякъде.
Чувството, както виждате, чувството за република беше в сърцата, но името на републиката беше едва в устата на неколцина. Най-вече Събранието бе враждебно настроено към него. Голямото нещастие на събранията е, че от момента, в който бъдат избрани, те престават изобщо да държат сметка за събитията, да вървят в крак с духа на страната, да следват народа там, където той отива, и да претендират, че продължават да представляват народа. Събранието казваше:
Нравите във Франция не са републикански!
Събранието спореше с господин Дьо ла Палис и по наше мнение вземаше връх над знаменития говорител на истини. Кой би създал републикански нрави във Франция? Нима монархията? Не, монархията не беше толкова глупава. Монархията има нужда от подчинение, сервилност и корупция и тя създава нрави на корупция, сервилност и подчинение. Републиката е тази, която създава републикански нрави. Създайте най-напред република, републиканските нрави ще дойдат после.
При все това имаше един момент, когато провъзгласяването на република би било лесна работа — това беше моментът, когато всички научиха, че кралят е заминал, отвеждайки дофина. Вместо да търчат след тях и да ги довеждат обратно, би трябвало да им дадат най-добрите коне от пощенските конюшни, яки пощальони с камшици в ръцете и шпори на ботушите. Би трябвало да подкарат след тях дворяните, свещениците след дворяните и да затворят вратата след всички тях.
На Лафайет, който понякога имаше просветления, по-рядко идеи, му хрумна едно такова просветление.
В шест часа сутринта дойдоха да му кажат, че кралят, кралицата и кралското семейство са заминали. Беше голяма мъка, докато го събудят, той спеше с онзи исторически сън, за който вече го бяха упреквали във Версай.
— Заминали ли? — каза той. — Невъзможно! Оставих Гувион да спи, облегнат на вратата на спалнята им.
Все пак той стана, облече се и слезе. На вратата срещна Байи, кмета на Париж, и Боарне, председателя на Събранието — Байи с по-дълъг от всякога нос и жълто като никога лице, а Боарне поразен от новината.
Любопитно, нали? Мъжът на Жозефин, който, умирайки на ешафода, остави жена си по пътя към трона, беше поразен от бягството на Луи XVI.
— Какво нещастие — провикваше се Байи, — Събранието още не е свикано!
— О, да! — казваше Боарне. — Това е голямо нещастие.
— Виж ти — каза Лафайет, — значи е заминал?
— Уви, да! — отвърнаха хорово двамата държавни мъже.
— Защо уви? — попита Лафайет.
— Как! Нима не разбирате? — извика Байи. — Защото ще се върне с прусаците, с австрийците и с емигрантите. Защото ще ни докара както гражданска война, така и война с чужденците.
— Тогава — каза Лафайет, не напълно убеден, — вие мислите, че общественото спасение изисква връщането на краля?
— Да — отвърнаха с един-единствен вик Байи и Боарне.
— В такъв случай — каза Лафайет — да тичаме след него.
И той написа тази бележка:
Враговете на родината са отвлекли краля. Нарежда се на националните гвардейци да ги арестуват.
Действително, отбележете това, цялата политика на 1791 година, цялата работа на Народното събрание се свеждаше до това. Защото кралят беше необходим на Франция, защото трябваше да го доведат обратно, той трябваше да е отвлечен, а не да се е измъкнал.
Всичко това не беше убедило Лафайет. Така че, изпращайки Ромьоф, той му бе наредил да не се притеснява много. Младият адютант беше поел по обратния път на този, по който бягаше Луи XVI, за да бъде сигурен, че няма да го настигне.
За нещастие Бийо беше на верния път.
Когато Събранието узна новината, обхвана го ужас. Наистина, заминавайки, кралят беше оставил едно много заплашително писмо. Той съвършено ясно им даваше да разберат, че отива при неприятеля, за да се върне и да научи французите на ум и разум. Роялистите, от своя страна, надигнаха глава и повишиха тон. Един от тях, струва ми се Сюло, пишеше:
Всички онези, които биха могли да бъдат включени в амнистията, която предлагаме на враговете си от името на принц Дьо Конде, могат да се регистрират в нашите бюра от днес до месец август. Разполагаме с хиляда и петстотин списъка за удобство на обществеността.