Дантон току-що беше продал длъжността си на адвокат на кралския съвет и казваха, че е получил от министерството четворна цена за длъжността си.
Това беше вярно. Само че тайната беше между трима души — продавача — Дантон, купувача — господин Дьо Монморен, и посредника — господин Дьо Лафайет.
Ако Дантон обвинеше Лафайет, генералът можеше да хвърли в лицето му и пред всички тази история с длъжността, продадена за четири пъти по-висока цена.
Друг би отстъпил.
Напротив, Дантон тръгна напред — той познаваше Лафайет и великодушието на сърцето му, което понякога се израждаше в глупост. Да си спомним 1830 година.
Дантон си каза, че господин Дьо Монморен, приятел на Лафайет, който подписа паспортите на краля, беше твърде компрометиран в момента, за да му окачи Лафайет и този камък на шията. Той се качи на трибуната. Речта му не беше дълга.
— Господин председателю — каза той, — аз обвинявам Лафайет. Предателят ще дойде. Нека издигнат два ешафода, аз съм съгласен да се кача на единия, ако той не е заслужил да се качи на другия.
Предателят не само щеше да дойде, той идваше, той можа да чуе ужасното обвинение, което излезе от устата на Дантон. Но както последният беше предвидил, прояви великодушието да не отговори.
С това се зае Ламет. Той поръси върху главата на Дантон хладката водица на един от обичайните си пасторали, той проповядваше братство.
После дойде Сийес, който също проповядваше братство.
После Барнав, който отново запроповядва братство.
Популярността на тези тримата надделя над тази на Дантон.
Всички бяха благодарни на Дантон, че нападна Лафайет. Но бяха благодарни и на Ламет, Сийес и Барнав за това, че го защитиха, и когато Лафайет и Дантон излязоха от клуба на якобинците, Лафайет беше този, когото придружиха с факли, когото отведоха до дома му с възгласи. Партията на двора спечели голяма победа с тази овация на Лафайет. Двете големи сили на деня бяха бити в лицето на водачите им.
Якобинците в лицето на Робеспиер.
Корделиерите в лицето на Дантон.
Виждам, че ще трябва да оставя за друга глава да разкажа какъв беше протестът, който преписваше госпожа Ролан, седнала срещу мъжа си в малкия салон на третия етаж на хотел „Британик“.
110.
Мецанинът на Тюйлери
Ще научим какво съдържаше протестът, който преписваше госпожа Ролан. Но за да бъде читателят ни напълно в течение на ставащото и да може ясно да прозре една от най-големите потайности на революцията, ще трябва най-напред да мине заедно с нас през Тюйлери вечерта на 15 юли.
Зад вратата на един апартамент, водеща към един тъмен и пуст коридор, разположен в мецанина на двореца, стоеше права една жена с ръка на бравата, потрепвайки при всяка стъпка, която пробуждаше ехо наоколо.
Ако не знаем коя е тази жена, ще ни бъде трудно да я разпознаем. Защото освен тъмнината, която царуваше дори посред бял ден в този коридор, навън беше нощ и било случайно, било предумишлено, фитилът на единствената лампа, която гореше, беше намален почти до угасване.
Нещо повече, единствено втората стая на апартамента беше осветена, а тази жена чакаше, тръпнеше и се ослушваше пред вратата на първата.
Коя беше тази жена, която чакаше? Мария-Антоанета. Кого чакаше? Барнав.
О, високомерна дъще на Мария-Терезия, кой би могъл да ви каже в деня, когато ви помазваха за кралица на Франция, че ще дойде момент, когато, скрита зад вратата на апартамента на вашата камериерка, вие ще чакате, потрепервайки от страхове и надежди, един дребен адвокат от Гренобъл, вие, която накарахте Мирабо толкова да чака и която благоволихте да го приемете само веднъж!
Но нека не се лъжем, кралицата чакаше Барнав изцяло от политически интерес. В това затаено дишане, в тези нервни движения, в тази ръка, която потреперваше, стискайки ключа, нямаше сърдечен трепет, а само заинтригувана гордост.
Казваме гордост, защото въпреки хилядите преследвания, на които кралят и кралицата се бяха превърнали в цел след завръщането, беше очевидно, че животът им е спасен и целият въпрос се свежда до тези няколко думи: „Ще загубят ли бегълците от Варен остатъка от властта си, или ще възвърнат изгубеното си могъщество?“
След онази фатална вечер, когато Шарни напусна Тюйлери, за да не се върне повече, сърцето на кралицата спря да тупти. Няколко дни тя остана безразлична към всичко, дори и към оскърбленията. Но малко по малко тя забеляза, че има две чувства в могъщата й натура, чрез които още живее — гордостта и омразата, и тя дойде на себе си, за да мрази и да си отмъщава.
Не за да си отмъщава на Шарни, не за да мрази Андре, не, когато мислеше за тях, тя мразеше самата себе си и искаше да отмъсти на самата себе си. Защото тя беше твърде честна, за да не види, че от своя страна е допуснала всички грешки, а те, от своя страна, са й отвръщали с преданост.