Човек като господин Дьо Робеспиер се излага рядко и ние видяхме в края на предходната глава какъв ужас го обхващаше дори когато не е компрометиран.
Но там имаше и хора, които изобщо не притежаваха тази скъпоценна предпазливост. Тези хора бяха бившият адвокат Дантон и касапинът Лежандр, един булдог и една мечка.
— Събранието може и да оправдае краля — каза Дантон. — Правосъдието ще бъде реформирано от Франция, защото Франция го осъжда!
— Комитетите са полудели — каза Лежандр. — Ако са наясно с духа на масите, ще им дойде умът в главата. Впрочем — прибави той, — ако говоря така, то е само за тяхно добро.
Подобни изказвания оскърбяваха конституционалистите. За тяхно нещастие те изобщо не бяха мнозинство при якобинците, както бяха в Събранието.
Затова се задоволиха да си излязат. Но сбъркаха. Хората, които напускат мястото си, винаги грешат и има една стара френска пословица, изпълнена със смисъл. „Който напуска мястото си, го губи“, казва тя.
Не само че конституционалистите загубиха местата си, но техните места бяха заети от народни депутации, които носеха обръщения срещу комитетите.
Ето кои отиваха при якобинците. Депутатите също биваха приемани с акламации.
В същото време едно обръщение, което трябваше да окаже известно влияние на събитията, които ще последват, се правеше на другия край на Париж, в дъното на Мариз в един клуб, или по-скоро в едно братско общество на мъже и жени, което наричаха общество на минимите, по мястото, където се събираха.
Това общество беше клон на корделиерите. То също беше оживено от духа на Дантон. Един млад, едва двайсет и три до двайсет и четири годишен човек, когото Дантон беше вдъхновил и оживил с дъха си, държеше перото и съставяше обръщението.
Този млад човек беше Жан-Ламбер Талиен.
Вместо подпис обръщението носеше едно страшно име — то беше подписано НАРОДЪТ.
На четиринайсети дискусията в Събранието се откри. Този път беше невъзможно да бъде забранен достъпът на публика до трибуните. Невъзможно беше също така да бъдат натъпкани с роялисти и рицари на кинжала коридорите и алеите. Най-накрая беше невъзможно да бъде затворена градината на Тюйлери.
Прологът беше игран пред клакьорите, но комедията щеше да се разиграва пред истинска публика. А трябва да кажем, че публиката беше зле настроена.
Толкова зле настроена, че Дюпор, обичан от масите, беше изслушан в мрачно мълчание, когато предложи престъплението на краля да падне върху обкръжението му. Все пак той отиде докрай, учуден от това, че говори, без да възбуди нито дума и нито знак на одобрение.
Това беше една от звездите на онази тройка, чиято светлина малко по малко изчезваше от политическия небосклон: Дюпор, Ламет и Барнав.
След него на трибуната се качи Робеспиер. Какво ли щеше да каже Робеспиер, предпазливият човек, който така добре умееше да изчезва, когато се наложи? За кое щеше да се произнесе ораторът, който преди седмица беше заявил, че не е нито монархист, нито републиканец?
Той не се произнесе изобщо.
С киселата си благост той се опита да се обяви за адвокат на човечеството. Каза, че е едновременно несправедливо и жестоко да се удрят само слабите. Че той няма да напада краля, защото изглежда, че Събранието гледа на него като на неприкосновен, но че ще защити Буйе, Шарни, госпожа Дьо Турзел, куриерите, лакеите и прислужниците и в крайна сметка всички онези, чието подчинено положение ги е принудило да се подчиняват.
Събранието мърмореше по време на речта му. По трибуните слушаха с голямо внимание, без да разбират дали трябва да ръкопляскат или да изразяват неодобрение. Най-накрая видяха в думите на оратора истинска атака към монархията и мнима защита на дворянството. Тогава трибуните аплодираха Робеспиер. Председателят се опита да наложи тишина по трибуните.
Прийор (от Марна) поиска да пренесе разискването върху почва, напълно чиста от заобикалки и парадокси.
— Ами какво ще направите, граждани — провикна се той, — ако, поставяйки краля извън този случай, ви поискат да му бъде възстановена цялата власт?
Въпросът беше още по-объркващ, защото беше директен. Но има моменти на непредпазливост, в които нищо не обърква реакционните партии.
Демьоние подхвана забележката и сякаш поддържаше във вреда на краля каузата на Събранието.
— Събранието — каза ораторът — е всемогъщо и в своето всемогъщество има правото да прекрати кралската власт и да продължи това прекратяване до момента, в който бъде завършена конституцията.
И така кралят, който изобщо не бил бягал, ами е бил отвлечен, само временно ще бъде с прекратени правомощия и то защото конституцията не беше въобще завършена. Веднъж завършена, той с пълно право ще започне да упражнява своите функции на крал.