— Себастиен! Себастиен!
Но никакъв глас не отговори на нейния болезнен вик. Тя напразно се опита да чуе успокоителен шум.
На светлината на нощната лампа, която осветяваше стаята, тя тревожно се огледа наоколо и забеляза, че стаята е празна.
Тя извика втори път:
— Себастиен! Себастиен!
Същата тишина.
Тогава тя забеляза, че прозорецът е отворен и че въздухът, нахлуващ отвън, поклаща пламъка на лампата.
Този прозорец беше отварян вече веднъж преди петнадесет години, когато детето изчезна за първи път.
— Ах, така е! — извика тя. — Не ми ли каза той, че аз не съм негова майка?
Тогава тя разбра, че губи едновременно дете и съпруг, тогава, когато изглеждаше, че е намерила всичко. Андре се хвърли на леглото с протегнати и свити в юмрук ръце. Беше на края на силите си, на своята решителност, на молбите си.
Сега вече й бяха останали само плач, сълзи, вопли и едно огромно чувство на болка.
Така измина час на дълбоко умопомрачение, в забрава на целия свят, в това желание за всеобща разруха, което обзема нещастните.
Изведнъж на Андре се стори, че нещо още по-ужасно от болката й се промъква между сълзите й. Едно усещане, което бе изпитвала само още три или четири пъти и което винаги предшестваше кризите й, бавно обхвана всичко, което бе останало живо в нея. Пряко волята си, тя бавно се изправи. Треперещият й глас замря в гърлото. Цялото й тяло неволно затрепери. Очите й, замъглени от сълзите, различиха, че не е сама. Погледът й се проясни и тя видя мъж, който изглежда бе прескочил прозореца, за да влезе в стаята, да стои пред нея. Тя поиска да извика, да изкрещи, да протегне ръка към звънеца, но не можа… Тя усети това втвърдяване, което някога показваше присъствието на Балзамо. Най-накрая в този мъж, който стоеше прав пред нея и я изпиваше с поглед, тя разпозна Жилбер.
Как Жилбер, този омразен човек, се е озовал там, на мястото на обичания й син, когото търсеше?
12.
Един познат път
Точно доктор Жилбер беше с краля, когато прислужникът бе отишъл да проучи дали е там, съгласно заповедта на Изидор и молбата на Себастиен.
След около половин час Жилбер излезе. Кралят все повече му се доверяваше. Искреното му сърце оценяваше лоялността, която се таеше в сърцето на Жилбер.
Когато той излезе, прислужникът му съобщи, че го чакат във вестибюла на кралицата.
Той тъкмо бе тръгнал по коридора, който водеше към него, когато една странична врата се отвори и затвори на няколко крачки от него и оттам се появи млад мъж. Той несъмнено не познаваше мястото и се колебаеше дали да тръгне наляво или надясно.
Този млад мъж видя, че Жилбер върви към него, и се спря, за да го помоли за помощ. Изведнъж Жилбер също спря, пламъкът на лампата осветяваше точно лицето на младия мъж.
— Господин дьо Шарни! — извика Жилбер.
— Доктор Жилбер! — отговори Изидор.
— Вие ли ме търсите?
— Точно така… Да, докторе, аз… И още някой…
— Кой?
— Някой — продължи Изидор, — когото ще се радвате да видите.
— Ще бъде ли неудобно да попитам кой?
— Не, няма да е честно да ви бавя повече… Елате… или по-скоро ме отведете в тази част на кралските покои, наречена зелената стая.
— Господи — засмя се Жилбер, — аз самият нямам по-добра ориентация от вас в дворците, а още повече тук, в Тюйлери, но все пак ще опитам да ви отведа.
Жилбер тръгна първи, опипа стената и отвори една врата. Тя водеше в зелената стая.
Зелената стая обаче беше празна.
Изидор се огледа и потърси прислужник. Такъв смут цареше в двореца, че въпреки всички изисквания на етикета нямаше прислужник във вестибюла.
— Да почакаме малко — каза Жилбер, — сигурно е наблизо и докато чакаме, господине, кажете ми моля ви, кой ме чакаше?
Изидор неспокойно се огледа наоколо.
— Не се ли досещате? — каза той.
— Не.
— Някой, когото срещнах по пътя, притеснен дали не ви се е случило нещо и който идваше пеш в Париж… Някой, когото доведох с мен на моя кон тук.
— За Питу ли говорите?
— Не, докторе. Говоря за сина ви, за Себастиен.
— За Себастиен! — извика Жилбер. — Тогава къде е той?
И той бързо обходи с поглед всички кътчета на голямата стая.
— Беше тук, обеща да ме чака. Несъмнено прислужникът, на когото го поверих, не е искал да го остави сам и го е отвел със себе си.
В същия момент прислужникът влезе. Беше сам.
— Къде е момчето, което оставих тук? — попита Изидор.
— Какво момче? — отвърна прислужникът.
Жилбер притежаваше огромно самообладание. Той усети, че трепери, но се овладя.
Той също се приближи.
— О! Господи! — не можа да се сдържи от притеснение барон дьо Шарни.