Стаята беше пуста. За пръв път след разходката му в галерията на епископството на Мо той щеше да бъде насаме с кралицата. Ръката му от само себе си се вдигна към сърцето му, за да успокои ударите му.
— О, господин Барнав! — каза кралицата след миг на мълчание. — Чакам ви от два часа.
Първият порив на Барнав при този упрек, направен с такъв сладък глас, че преставаше да бъде обвинителен и се превръщаше в жален, беше да се хвърли в краката на кралицата, ако почтителността не го удържаше.
— Уви, госпожо, вярно е! — каза той. — Но се надявам, че Ваше Величество е убедена, че това закъснение няма нищо общо с желанията ми.
— О, да! — каза кралицата и лекичко кимна в знак на потвърждение. — Зная колко сте предан на монархията.
— Предан съм най-вече на кралицата — каза Барнав. — Ето в какво желая да бъде най-убедена Ваше Величество.
— Не се и съмнявам, господин Барнав… И така, вие не можахте ли да дойдете по-рано?
— Опитах се да дойда към седем часа, госпожо, но все още беше твърде светло и срещнах — как само подобен човек се осмелява да се приближава до двореца ви! — та, срещнах господин Марат на терасата.
— Господин Марат ли? — каза кралицата, сякаш се ровеше в паметта си. — Не беше ли един вестникар, който пише срещу нас?
— Който пише срещу всички, да… Погледът му на пепелянка ме проследи, докато изчезнах през железните врати на „Фьойан“… Минах, без дори да се осмеля да хвърля един поглед към прозорците ви. За щастие при Пон-Роаял срещнах Сен-При.
— Сен-При! Това пък какво е? — каза кралицата с презрение, почти равно на онова, което току-що бе показала спрямо Марат. — Някой комедиант ли?
— Да, госпожо, един комедиант — подхвана Барнав. — Но какво искате! Това са характерните лица за нашето време: комедианти и вестникари, хора, за чието съществувание едно време кралете не се сещаха, освен за да накарат да им дадат заповеди, които те бяха твърде щастливи да изпълняват, сега комедиантите и вестникарите са граждани, имащи своето влияние в обществото, движещи се според волята си и действащи според вдъхновението си, можещи — бидейки важни колела в голямата машина, в която монархията днес е само главно колело, — можещи да правят добро, можещи да правят и зло… Сен-При оправи онова, което оплеска Марат.
— Как така?
— Сен-При беше в униформа. Познавам го много добре, госпожо. Приближих се до него и го попитах къде застъпва на стража. За щастие беше в двореца! Знаех, че мога да се осланям на неговата дискретност — казах му, че имам аудиенция при вас…
— О! Господин Барнав!
— По-добре ли беше да се откажа…?
Барнав щеше да каже „от щастието“, но се усети:
— По-добре ли беше да се откажа от честта да ви видя и да ви оставя в неизвестност относно важните новини, които имам да ви съобщавам?
— He — каза кралицата, — добре сте направили… И вие мислите, че можете да се осланяте на господин Сен-При?
— Госпожо — каза важно Барнав, — общественото недоволство ескалира, повярвайте ми. Хората, които остават с вас в този час, са наистина предани приятели. Защото, ако утре — и това ще се реши утре — якобинците надделеят над конституционалистите, вашите приятели ще бъдат ваши съучастници… А вие го видяхте, законът отклони наказанието от вас само за да порази приятелите ви, които нарече ваши съучастници.
— Това е вярно — каза кралицата. — Тогава вие казвате, че господин Сен-При…
— Господин Сен-При, госпожо, ми каза, че е на стража в Тюйлери от девет до единайсет часа, че ще се опита да поеме поста на мецанина и че тогава, през тези два часа, Ваше Величество ще има пълната свобода да ми нареди каквото желае… Само че той ме посъветва и аз самият да облека униформата на офицер от Националната гвардия. И както Ваше Величество вижда, последвах съвета му.
— И вие намерихте господин Сен-При на поста му?
— Да, госпожо… За да получи от сержанта си този пост, му е струвало два билета за спектакъла… Виждате — добави усмихнат Барнав, — че корупцията е лесна работа.
— Господин Марат… Господин Сен-При… Два билета за театър… — повтори кралицата, хвърляйки уплашен поглед в бездната, откъдето излизаха малките събития, които в дни на революция изтъкават съдбата на кралете.
— О, Боже мой, да! — каза Барнав. — Странно е, нали, госпожо? Древните наричат това съдба. Философите го наричат случайност. Вярващите го наричат Провидение.
Кралицата изтегли по дължината на хубавата си шия една къдрица и я погледна тъжно.
— В края на краищата е това, което кара косите ми да побеляват! — каза тя.