112.
В която най-накрая ще разберем протеста, който преписваше госпожа Ролан
Разговорът на кралицата с Барнав е дал, надяваме се, точна представа на нашите читатели за положението, в което се намираха всички партии на 15 юли 1791 година:
новите якобинци заемаха мястото на старите;
старите якобинци създадоха клуба на фьойаните;
корделиерите в лицето на Дантон, Камий Демулен и Лежандр се присъединиха към новите якобинци;
Събранието, станало конституционно-роялистко, реши да поддържа краля на всяка цена;
народът реши да издейства сваляне от престола по всички възможни начини, но в същото време реши най-напред да използва протести и петиции.
А сега, какво стана през нощта и деня, изминали от тази среща на Барнав и кралицата, пазени от актьора Сен-При, до момента, когато ще влезем при госпожа Ролан?
Ще го разкажем с няколко думи. Докато траеше този разговор и дори в момента, когато той завършваше, трима души бяха седнали около една маса с хартия, пера и мастило пред тях; натоварени от якобинците да съставят петиция.
Тези трима души бяха Дантон, Лакло и Брисо.
Дантон изобщо не беше човек за такъв род сбирки. Впрочем цялото удоволствие в живота му идваше от движението, той очакваше с нетърпение завършването на заседанията на всеки комитет, в който участваше. Така че след миг той стана и остави Брисо и Лакло да съставят петицията, както те си знаят.
Лакло го видя да излиза и го проследи с поглед, докато изчезна, и с уши, докато чу вратата да се затваря след него. Това двойно действие на сетивата му изглеждаше като че за миг го измъква от мнимата сънливост, под която той прикриваше неуморимата си активност. После се отпусна на фотьойла и като остави перото да изпадне от ръката му, каза:
— Ах, Бога ми! Драги господин Брисо, съставете това, както го разбирате. Колкото до мен, аз съм некомпетентен… Ах! Ако това беше някоя лоша книга, както казват в двора, някое продължение на „Опасни връзки“, щях да си свърша работата. Но една петиция, една петиция… — добави той, прозявайки се така, че челюстта му щеше да се откачи, — това ме отегчава ужасно!
Брисо пък, напротив, беше човек точно за такъв вид работа. Убеден, че ще състави петицията по-добре от всекиго другиго, той прие пълномощията, които му се даваха от отсъствието на Дантон и отказа на Лакло, който затвори очи и се настани възможно най-добре във фотьойла си, като се приготви да претегли всяка фраза, всяка буква, за да може да вмъкне при случай някоя уговорка за регентството на своя принц.
Щом напишеше някое изречение, Брисо го прочиташе и Лакло го одобряваше с леко движение на глава и тихичко изръмжаване. Осветлявайки положението, Брисо изтъкваше:
Първо — лицемерното или боязливо мълчание на Събранието, което изобщо не поиска или не се осмели да приеме постановление против краля;
Второ — фактическата абдикация на Луи XVI, защото той беше избягал и Събранието го беше отстранило, беше накарало да го преследват и арестуват.
Трето — необходимостта да бъдат взети мерки за неговата замяна.
— Добре! Добре! — каза Лакло при тази последна дума.
После, тъй като Брисо щеше да продължи:
— Почакайте… почакайте! — каза секретарят на херцог Д’Орлеан. — Струва ми се, че след думите „за неговата замяна“ трябва нещо да се добави… нещо, което ще присъедини към нас боязливите умове. Никой още не е хвърлял като нас шапката си под моста.
— Възможно е — каза Брисо. — Какво бихте добавили?
— О! Това трябва да направите по-скоро вие, отколкото аз, драги господин Брисо… Бих добавил… Да видим…
Лакло се престори, че търси в ума си отдавна подготвената фраза, която само чакаше удобния момент, за да изскочи.
— Е, добре — каза той накрая, — например след думите: „Необходимостта да бъдат взети мерки за неговата замяна“, бих добавил: по всички начини, определени от конституцията.
Учете се и се възхищавайте, о, политически мъже, минали, настоящи и бъдещи съставители на петиции, протести и законопроекти! Наистина бяха нещо твърде малко, нали, тези безобидни думи?
Е, добре, ще видите — сиреч ще видят онези от моите читатели, които имат щастието да не са политици, докъде ни водят шестте думи: „По всички начини, определени от конституцията“.
Всички начини, определени от конституцията за вземане на мерки за замяната на краля, обаче се свеждаха само до един. Този единствен начин беше регентството.
Обаче в отсъствието на граф Дьо Прованс и на граф Д’Артоа, братя на Луи XVI и чичовци на дофина — впрочем загубили своята популярност, защото бяха емигрирали, — на кого се падаше регентството?