На херцог Д’Орлеан.
Това малко невинно изречение, вмъкнато в една петиция, съчинена от името на народа, правеше все така в името на този народ господин херцог Д’Орлеан регент!
Хубаво нещо е политиката, нали? Само че на народа ще му трябва още доста време, за да започне да вижда ясно, когато си има работа със способни хора като господин Дьо Лакло!
Било защото Брисо не се досети за мината, заложена в тези шест думи, готова да избухне, когато това потрябва, било защото не видя змията, промъкнала се под тази добавка, която ще надигне съскащата си глава, когато дойде моментът, било че в края на краищата, знаейки какво рискува като съставител на тази петиция, той изобщо не се разсърди, че си оставя вратичка за измъкване, но той не възрази нищо и добави изречението, като каза:
— Действително, това ще присъедини някои конституционалисти към нас… Идеята е добра, господин Дьо Лакло!
Остатъкът от петицията беше съобразен с чувството, което бе довело до решението за съставянето й. На другия ден Петион, Брисо, Дантон, Камий Демулен и Лакло се явиха в клуба на якобинците. Те донесоха петицията.
Залата беше почти празна. Всички бяха при фьойаните. Барнав изобщо не се беше излъгал — бягството беше пълно. Петион веднага изтича до Фьойан.
Какво откри там? Барнав, Дюпор и Ламет съчиняваха обръщение до якобинските общества в провинцията, обръщение, в което съобщаваха, че якобинският клуб повече не съществува и е преместен във Фьойан под името „Общество на приятелите на конституцията“.
И така това обединение, създадено с толкова труд, което, подобно на мрежа се простираше из цяла Франция, щеше да престане да действа, парализирано от колебанието. На кого щеше да повярва то, на кого щеше да се подчини, на старите или на новите якобинци?
През това време щеше да бъде извършен контрареволюционен държавен преврат и народът, който нямаше да има на кого да се опре, заспал, вярвайки в онези, които трябваше да бдят вместо него, щеше да се събуди победен и задушен.
Ставаше въпрос да се изправят срещу бурята.
Всеки състави свой протест, който щеше да изпрати в провинцията там, където мислеше, че се ползва с някакво доверие.
Ролан беше специален депутат от Лион. Той имаше голямо влияние върху населението на тази втора столица на кралството. Дантон, преди да отиде на Марсово поле, където трябваше поради липсата на якобинците, които не можеха да бъдат открити, да накара народа да подпише петицията, мина през Ролан, обясни му положението и го задължи да изпрати без бавене един протест на лионците, отнасяйки се до него за редакцията на този важен текст.
Народът на Лион щеше да подаде ръка на народа от Париж и щеше да протестира по едно и също време с него. Госпожа Ролан преписваше този протест, съставен от мъжа й. Колкото до Дантон, той отиде да настигне приятелите си на Марсово поле.
В момента, когато пристигаше, приключваше голяма дискусия. Сред голямата арена стоеше олтарът на родината, издигнат за празника на 14 юли, който беше останал там като скелет от миналото.
Поводът за издигането на този олтар беше, както вече разказахме, федерацията от 1790 година и представляваше една платформа, до която се достигаше по четири стълби, съответстващи на четирите посоки на света.
За олтара на родината има една картина, представяща триумфа на Волтер, състоял се на дванайсети. На картината е и афишът на корделиерите, носещ клетвата на Брут.
Дискусията беше за шестте думи, вкарани в петицията от Лакло. Те щяха да минат незабелязани, когато един човек, който изглеждаше принадлежащ към класата на народа по облеклото и маниерите си, рязко спря четящия, при това с прямота, граничеща с бруталност.
— Спрете това! — каза той. — Мамят народа!
— Как така? — попита четецът.
— С тези думи: „По всички начини, определени от конституцията“, вие заменяте едно нещо със същото… възстановявате една монархия, а ние не искаме повече крал.
— Не, стига монархия! Стига крале! — викна мнозинството от присъстващите.
Странно нещо! Тогава якобинците бяха тези, които взеха страната на монархията!
— Господа, господа — провикнаха се те, — внимавайте! Идването на република означава никаква монархия и никакъв крал, а ние не сме узрели за република.
— Не сме узрели ли? — каза човекът от народа. — И така да е… Но едно или две слънца като онова от Варен ще ни накарат да узреем.
— Да се гласува! Петицията да се гласува!
Наложи се да се премине към гласуване.
— Нека онези, които не признават Луи XVI и никакъв друг крал, вдигнат ръка — каза непознатият.
Едно толкова голямо мнозинство вдигна ръцете си, че нямаше нужда да се прибягва до по-нататъшно гласуване.