— Да видим, господине — каза твърдо Жилбер, — спомнете си добре. Това дете, синът ми, изобщо не познава Париж и тъй като не познава Париж, ако за нещастие е излязъл от двореца, има опасност да се изгуби.
— Дете ли? — попита друг прислужник на влизане.
— Да, дете, почти юноша.
— На около 15 години?
— Точно така.
— Видях го по коридорите след една дама, която излезе от покоите на кралицата.
— А знаете ли коя е тази дама?
— Не. Носеше наметало с качулка.
— Кажете поне какво правеше?
— Сякаш бягаше, а детето я гонеше и викаше подир нея.
— Да слезем долу — каза Жилбер, — портиерът ще ни каже дали е излязъл.
Изидор и Жилбер тръгнаха по същия коридор, по който един час по-рано бе минала Андре, следвана от Себастиен.
Стигнаха до Двора на принцовете. Разпитаха портиера.
— Да, наистина — отговори той, — видях жена, която вървеше така бързо, сякаш бяга, и дете, което я следва. Тя се качи в карета, детето се втурна след нея и я настигна.
— А после? — попита Жилбер.
— После дамата издърпа детето в каретата, горещо го целуна, даде адреса си, затвори вратата и каретата тръгна.
— Запомнихте ли адреса? — попита разтревожено Жилбер.
— Да, отлично — улица „Кок-Ерон“ номер девет, до първата пътна врата откъм улица „Платриер“.
Жилбер изтръпна.
— Но това е адресът на снаха ми, графиня Дьо Шарни — каза Изидор.
— Съдба! — промълви Жилбер. — Сигурно я е познал.
— Да отидем у графиня Дьо Шарни — каза Изидор.
Жилбер си представи в какво положение щеше да постави Андре, ако отиде у тях заедно с брата на нейния съпруг.
— Господине — каза той, — ако синът ми е у графиня Дьо Шарни, то той е на сигурно място и тъй като имам честта да я познавам, мисля, че вместо да ме придружавате, е по-уместно да продължите пътя си. Според това, което съм чул от краля, именно вие ще заминете за Тюрен.
— Да, господине.
— Приемете благодарностите ми за това, което сте направили за Себастиен, и тръгвайте, без да губите и минута повече.
— Но все пак, докторе?
— Господине, щом като един баща ви казва, че е спокоен, тръгвайте. Където и да се намира сега Себастиен, било у графиня Дьо Шарни, било другаде, не се бойте, синът ми е добре.
— Щом така искате, докторе…
— Моля ви.
Изидор подаде ръка на Жилбер, който я стисна сърдечно, както нямаше навика да прави с хора от неговото съсловие. Докато Изидор се връщаше в двореца, той стигна до площад „Карусел“, тръгна по улица „Шартър“, пресече по диагонал площада на Пале Роаял, пое по улица „Сен Оноре“, изгуби се за момент в лабиринта от малки улички, които водят до халите, и се озова на ъгъла на две улици.
Това бяха улица „Платриер“ и улица „Кок-Ерон“.
И двете улици навяваха на Жилбер ужасни спомени. Ето защо се поколеба за миг между двете улици, но бързо реши и пое по улица „Кок-Ерон“.
Вратата на Андре, тази врата номер девет, му беше позната и той не спря пред нея не защото го беше страх да не сбърка. Не, очевидно той търсеше претекст да проникне в тази къща и тъй като не намираше подобен претекст, търсеше средство.
Затворената врата, която бутна, за да провели дали случайността помага на хората в затруднение, не се отвори.
Мина покрай стената.
Добре знаеше колко е висока. Но се оглеждаше дали някоя забравена от каруцар количка няма да бъде средството, с помощта на което да я премине. Веднъж ако се озове горе, както е пъргав и силен, лесно ще влезе вътре.
Нямаше никаква количка до стената.
Тоест нямаше и средство да влезе.
Той приближи отново вратата, посегна към чукчето, повдигна го, поклати глава, пусна го леко, без да се чуе никакъв шум.
Явно някаква нова идея, която почти му върна изгубената надежда проблесна в съзнанието му.
— Всъщност това е възможно! — промълви той.
И той се отправи към улица „Платриер“ и тръгна по нея.
На минаване покрай фонтана той го погледна и въздъхна. Там преди шестнадесет години той идваше да напои черния твърд хляб, който дължеше на щедростта на Терез и на гостоприемството на Русо.
Русо беше починал, Терез беше починала, той беше пораснал, бе спечелил уважение, известност, състояние. Уви! Но беше ли по-щастлив или по-спокоен. Не беше ли и сега изпълнен с настоящи и бъдещи тревоги, както беше и някога, когато, изгарян от една луда страст, идваше да потопи хляба в този фонтан?
Той продължи нататък.
Накрая, без да се колебае, спря пред една градинска врата, чиято горна част бе с решетка.
Изглежда беше постигнал целта си.
Той обаче за миг се опря на стената. Било защото спомените, които му навяваше тази малка врата го смазваха, било защото след като беше достигнал до тази врата, изпълнен с надежда, сега се страхуваше да не се разочарова.