Онези, които заобикаляха участващите в тази сцена, чакаха само заповед, само една дума, само един жест на Байи, за да арестуват Бийо. Но Байи чувстваше, че този глас, който току-що му бе говорил така високо и твърдо, е гласът на народа.
Той направи знак да пропуснат да минат Бийо и комисарите.
Слязоха на площада. От един от прозорците на Кметството широко червено знаме извиваше своите кървави гънки под напора на първите повеи на надигащата се в небето буря. За нещастие тази буря продължи само няколко мига. Прогърмя, без да вали, увеличи се горещината на деня, малко повече електричество насити въздуха и това беше всичко.
Когато Бийо и единайсетте други комисари се върнаха на Марсово поле, тълпата се беше увеличила почти с една трета. Доколкото можеше да се пресметне числото на онези, които запълваха огромния басейн, трябваше да е някъде около шейсет хиляди души. Тези шейсет хиляди, граждани и гражданки, се бяха разпределили както върху наклона, окръжаващ олтара на родината, така и по платформата и стъпалата на самия олтар.
Бийо и неговите единайсет колеги пристигнаха. Настана голямо раздвижване. От всички страни се стичаха тълпи, блъскаха се. Бяха ли освободени двамата граждани? Какво каза господин кметът?
— Двамата граждани не са освободени и кметът не заповяда нищо, но самият той заяви, че създателите и поддръжниците на петицията са бунтовници.
Бунтовниците се разсмяха заради даденото им звание и всеки продължи разходката си, зае мястото си или продължи заниманието си. През цялото това време продължаваха да подписват петицията.
Вече можеха да се наброят четири или пет хиляди подписа. Преди настъпването на вечерта щяха да се съберат петдесет хиляди. Събранието щеше да се принуди да се огъне пред това единодушие.
Изведнъж дотича един задъхан гражданин. Той не само като комисарите беше видял червеното знаме на прозорците на Кметството, но на всичко отгоре при съобщението, че потеглят към Марсово поле, националните гвардейци надали радостни викове. После заредили пушките си. Най-накрая, след като заредили пушките, един общински служител минал от редица на редица, говорейки съвсем тихо на ухото на началниците. Тогава всички войници от Националната гвардия, начело с Байи и общинарите, тръгнали по пътя за Марсово поле. Човекът, който донесе подробностите, взел преднина, за да съобщи на патриотите зловещите новини.
Но върху тази огромна повърхност, осветена от федерацията предишната година, царуваше такова спокойствие, такава задружност и такова братство, че гражданите, упражняващи едно право, признато им от конституцията, не можеха да повярват, че ги заплашва нещо.
Те предпочетоха да мислят, че вестоносецът се заблуждава. Продължиха да подписват. Песните и танците се удвоиха. При все това започна да се чува биенето на барабан. Звукът се приближаваше.
Тогава се спогледаха и се обезпокоиха. Най-напред по насипа се вдигна голяма глъчка — показаха се байонетите, които проблясваха, подобни на нива от желязо.
Членовете на различните общества се събраха на групи и предложиха да се оттеглят. Но от платформата на олтара на родината Бийо се провикна:
— Братя! Какво правим? И защо е този страх? Или военното положение е насочено срещу нас, или не е. Ако не е насочено срещу нас, защо да бягаме? Ако пък е, ние ще бъдем предупредени чрез подкана и тогава ще дойде време да се оттеглим.
— Да, да — завикаха от всички страни, — ние действаме в рамките на закона… Да почакаме да ни подканят… Трябва да ни подканят три пъти… Да останем! Да останем!
И останаха. В същия момент барабанният бой се приближи и Националната гвардия се появи на три от входовете за Марсово поле.
Една трета от тази въоръжена маса се показа през прохода, съседен на Военното училище. Другата третина през прохода, който се намира малко по-надолу. И най-накрая третата — през онзи, който е срещу височините на Шайо. От тази страна войската премина по дървения мост и тръгна напред с червеното знаме начело и Байи в редиците си.
Само че червеното знаме беше един почти невидим опознавателен знак, който не привличаше погледите на тълпата повече върху този корпус, отколкото върху останалите два.
Ето какво виждаха създателите на петицията на Марсово поле. А сега, какво виждаха пристигащите?
Широката равнина беше изпълнена с безобидно разхождащи се хора и сред равнината олтара на родината, една гигантска конструкция, към която се изкачваха, както вече казахме, четири гигантски стълбища, по които можеха да се изкачат четири батальона едновременно.