За миг Марсово поле беше опразнено. Останаха само телата на мъжете, жените и децата, убити или ранени от ужасната стрелба на платената гвардия, и онези от нещастните бегълци, които бяха съсечени от драгуните или стъпкани от конете.
И все пак сред това клане, без да се стряскат от падането на мъртвите, от виковете на ранените, под залповете на пушките и пред дулата на оръдията, патриотите събираха тетрадките на петицията.
Кой беше дал заповед да се стреля? Никой не узна. Това беше една от онези исторически загадки, които ще останат необяснени въпреки най-добросъвестните проучвания. Нито рицарят по душа Лафайет, нито почтения Байи обичаха кръвта, и тази кръв, впрочем, ги преследваше чак до смъртта им.
Тяхната популярност приключи още същия ден.
Колко жертви останаха на полето на клането? Не се знае, защото някои нарочно съкращават това число, за да намалят отговорността на кмета и командващия генерал. Други го увеличаваха, за да изкарат по-голям народния гняв.
Когато нощта дойде, хвърлиха труповете в Сена. Сена, тази сляпа съучастница, ги повлече към океана. Океанът ги погълна.
Но напразно Байи и Лафайет бяха не само опростени, но и поздравени от Събранието. Напразно конституционалистките вестници наричаха тази акция „триумф на закона“. Този триумф беше заклеймен, както заслужават да бъдат заклеймени всички онези злополучни дни, в които властта убива, без да има битка. Народът, който дава истинските имена на тези неща, нарече този мним триумф „клането на Марсово поле“.
115.
След клането
Нека се върнем в Париж, за да видим какво става там.
Париж беше чул шума от залповете и бе потръпнал. Париж не разбираше още много добре кой е крив и кой е прав, но усещаше, че е получил рана, от която течеше кръв.
Робеспиер висеше непрекъснато в клуба на якобинците като някой губернатор в своята крепост. Там той беше наистина могъщ. Но за момента крепостта на народа беше изтърбушена и всеки можеше да влезе през пробива в стената, който бяха направили, оттегляйки се, Барнав, Дюпор и Ламет. Якобинците изпратиха един от своите хора за сведения. Техните съседи, фьойаните, нямаха нужда да изпращат никого. Те бяха осведомявани час по час и минута по минута. Играеше се по тяхната свирка и те щяха да спечелят играта…
Пратеникът на якобинците се върна обратно след десет минути. Той беше срещнал бегълци, които му бяха подхвърлили ужасяващата новина: „Лафайет и Байи колят народа!“
Не всички бяха можали да чуят отчаяните викове на Байи, не всички бяха успели да видят как Лафайет се хвърля пред дулата на оръдията.
Така че пратеникът се върна и на свой ред нададе ужасен вик сред събранието, което впрочем не беше многобройно — едва трийсет-четирийсет якобинци се бяха събрали в стария манастир.
Осъзнаваха чудесно, че фьойаните ще стоварят върху тях отговорността за провокацията. Нима първата петиция не беше излязла от клуба на якобинците? Наистина те я бяха оттеглили, но очевидно втората беше дъщеря на първата петиция. Беше ги страх.
Бледото лице, привидението на добродетелта, тази сянка на философията на Русо, както наричаха Робеспиер, от бледо стана оловносиво. Предпазливият депутат от Арас се опита ловко да се измъкне и не успя — насила го накараха да остане и да вземе решение. Това решение бе вдъхновено от ужаса.
Обществото заявяваше, че отрича лъжливите или фалшифицирани печатни материали, които му бяха приписвани, и че отново ще се закълне във вярност към конституцията и в подчинение на декретите на Събранието.
Едва бяха изготвили тази декларация, когато през старите коридори на якобинския манастир се чу силен шум, идващ от улицата. Този шум се състоеше от смехове, дюдюкания, възгласи, заплахи и песни. Наострили уши, якобинците се надяваха, че ще отмине нататък и ще продължи по пътя в посока на Пале Роаял.
Нищо подобно! Шумът се спря, остана, продължи пред ниската и мрачна врата, която излизаше на улица „Сент Оноре“, и за да илюстрират ужаса, който вече цареше, неколцина от присъстващите се провикнаха:
— Това са платените гвардейци, които се връщат от Марсово поле!… Искат да разрушат сградата с оръдейни изстрели!…
За щастие войниците бяха поставени като предпазна мярка на пост пред вратите. Затвориха всички изходи, за да попречат на тази войска, разярена и опиянена от кръвта, която се беше проляла, да извърши ново кръвопролитие. После малко по малко зрителите и якобинците излязоха. Евакуацията не продължи дълго, защото също като залата, съдържаща едва трийсетина-четирийсет членове, по трибуните нямаше повече от стотина слушатели.