Най-накрая прокара ръка по вратата и с неописуема радост усети как от една малка кръгла дупчица се подаваше въженце, с помощта на което през деня отваряха тази врата.
Жилбер си спомни как понякога през нощта забравяха да приберат това въженце навътре и как една вечер, когато беше закъснял и бързо се прибираше към мансардата, която обитаваше у Русо, той се възползва от това, за да влезе и да си легне.
Както и някога, къщата изглеждаше обитавана от доста бедни хора, които явно не се страхуваха от крадци. Поради това спокойствие въженцето пак беше забравено.
Жилбер дръпна въженцето. Вратата се отвори и той се озова на тъмна и влажна пътека, в дъното на която като змия, изправена на опашката си, се виеше хлъзгавото и лепкаво стълбище.
Жилбер старателно затвори вратата и предпазливо стъпи на първите стъпала.
Когато изкачи десетина стъпала, той спря. Слаба светлина, която проблясваше през мръсно стъкло, показваше, че стената е пробита на това място и че нощта беше по-малко тъмна навън, отколкото вътре.
През това стъкло, колкото и мръсно да беше, се виждаха звездите на небето.
Жилбер потърси малката ключалка, която затваряше стъклото, отвори я и по пътя, който вече беше извървявал два пъти, той слезе в градината.
Въпреки че бяха изтекли петнадесет години, споменът за градината беше така жив в паметта на Жилбер, че той веднага разпозна всичко — дърветата, лехите, дори ъгъла с лозата, където градинарят оставяше стълбата си.
Той не знаеше дали по това време на нощта вратите бяха затворени, не знаеше дали господин Дьо Шарни беше при жена си, или ако не той, някой прислужник или камериерка.
Решен на всичко, за да открие Себастиен, той си помисли, че ще компрометира Андре до крайност, но ще трябва да се срещне с нея насаме.
Първо опита с вратата на външното стълбище. Той я бутна и тя се отвори.
Той се досети, че щом като вратата не е затворена, Андре няма де е сама.
От предпазливост една жена, която живее сама в къща, никога не би забравила да затвори вратата.
Той леко и безшумно я затвори. После слезе по стълбите и изтича да погледне през този прозорец, който петнадесет години по-рано го удари по челото, отворен от ръката на Андре. Това се случи в нощта, когато със стоте хиляди екю на Балзамо, той идваше да предложи на височайшата дама да се омъжи за него. Това беше прозорецът на всекидневната. Всекидневната беше осветена.
Но тъй като завесите падаха пред стъклата, вътре не можеше нищо да се види. Жилбер продължи обиколката си. Изведнъж му се стори, че върху земята и дърветата проблясваше слаба светлина, идваща от някой отворен прозорец.
Отвореният прозорец беше този на спалнята. Той познаваше също и тази стая, защото оттам беше отвлякъл детето, което днес търсеше.
Той се отдалечи от осветеното от прозореца място, за да може, скрит в мрака, да вижда, без да бъде видян.
Когато достигна до място, което му позволяваше да погледне вътре в стаята, той първо видя отворената врата на всекидневната, а после, като се огледа, видя легло.
А на леглото изтерзана, разрошена, умираща жена. Дрезгави, гърлени звуци като предсмъртен хрип излизаха от устата й, прекъсвани от време на време от вой и плач.
Жилбер се приближи бавно, като заобиколи осветената линия, в обсега на която се страхуваше да попадне от страх да не бъде видян.
Накрая долепи бледото си лице в ъгъла на прозореца.
Жилбер вече не се съмняваше: тази жена беше Андре и Андре беше сама.
Но как така Андре беше сама? И защо Андре плачеше?
Това Жилбер можеше да разбере само ако я попита.
Тогава той безшумно прескочи прозореца и се озова зад нея, в момента, когато това магнетично привличане, на което Андре бе така податлива, я накара да се обърне.
Двамата врагове се озоваха отново лице в лице!
13.
Какво се беше случило със Себастиен
Първото чувство, което Андре изпита, когато видя Жилбер, бе не само дълбок ужас, но и непреодолимо отвращение.
За нея американецът Жилбер, Жилбер на Вашингтон и на Лафайет, издигнал се с помощта на науката, учението и таланта, беше все същия малък нещастник Жилбер, изгубено кално джудже в гъстите гори на Трианон.
Напротив, Жилбер, въпреки ненавистта, обидите, преследването, изпитваше към Андре не тази гореща любов, която някога на младини го подтикна да извърши престъпление, а нежна и дълбока загриженост, която би го подтикнала да й направи услуга, дори да рискува живота си.
Именно на това се беше осъдил и той самият благодарение на вътрешната си чувствителност по природа и на непоколебимото чувство за справедливост, придобито от учението. Той беше осъзнал, че всички нещастия на Андре произтичаха от него и че той щеше да й се издължи едва когато й донесе толкова щастие, колкото и нещастие й бе причинил.