Тогава председателят — това беше Труе — стана, за да произнесе своята реч. Но след две-три изречения, като видя, че кралят изобщо не става, самият той седна.
Това действие предизвика аплодисменти от трибуните.
При тези аплодисменти, повторени многократно, кралят не можа да се сдържи да не побледнее. Той извади от джоба си кърпичка и попи потта, която струеше от челото му.
Кралицата присъстваше на заседанието в отделна ложа. Тя не можа да понесе повече. Стана и излезе, затръшвайки свирепо вратата, като заповяда да я отведат в Тюйлери. Тя се прибра, без да каже нито дума дори на най-близките си. Откакто Шарни не беше до нея, сърцето й поглъщаше жлъчта, но не я отделяше. Кралят се прибра половин час след нея.
— Кралицата? — попита той веднага.
Показаха му къде е. Един прислужник поиска да върви пред него. Той го отстрани с един знак, отвори вратите сам и изведнъж се появи на прага на стаята, в която се намираше кралицата. Той беше толкова блед, толкова посърнал, потта течеше на такива широки вадички по челото му, че когато кралицата го видя, стана права и нададе вик.
— О, сир! — каза тя. — Какво се е случило?
Без да отговори, кралят се хвърли в един фотьойл и избухна в ридания.
— О, госпожо, госпожо! — провикна се той. — Защо присъствахте на това заседание? Беше ли необходимо да станете свидетел на моето унижение? Нима за това, под предлог да бъдете кралица, ви накарах да дойдете във Франция?
Подобно избухване от страна на Луи XVI беше толкова по-сърцераздирателно, защото беше рядкост. Кралицата не можа да издържи и като притича до краля, падна на колене пред него.
В този момент шумът от отварянето на една врата я накара да се обърне. Влизаше госпожа Кампан. Кралицата протегна ръка към нея.
— О, оставете ни, Кампан! — каза тя. — Оставете ни!
Госпожа Кампан не се излъга изобщо относно чувството, което караше кралицата да я отдалечи. Тя почтително се оттегли. Но застанала права зад вратата, тя дълго време чуваше двамата съпрузи да си разменят фрази, прекъсвани от ридания.
Най-накрая събеседниците млъкнаха, риданията утихнаха, след половин час вратата се отвори отново и кралицата сама повика госпожа Кампан.
— Кампан — каза тя, — погрижете се да предадете това писмо на господин Дьо Малден. То е адресирано до брат ми Леополд. Нека господин Дьо Малден замине на мига за Виена. Необходимо е това писмо да пристигне преди новината за онова, което се случи днес… Ако има нужда от двеста-триста луи, дайте му. Аз ще ви ги върна.
Госпожа Кампан взе писмото и излезе. Два часа по-късно господин Дьо Малден заминаваше за Виена. Това, което беше най-лошо в цялата работа, бе, че трябваше да се усмихват, да бъдат ласкави и да имат радостен вид.
През целия остатък от деня Тюйлери беше изпълнен от огромни тълпи. Вечерта целият град заискри в илюминации. Поканиха краля и кралицата да се поразходят по „Шан-з-Елизе“ с кола, ескортирани от адютантите и командирите на парижката армия.
Едва се появиха и се разнесоха викове „Да живее кралят!“ и „Да живее кралицата!“ Но в един интервал, когато виковете стихнаха и колата беше спряла, един човек от народа със свиреп израз, който стоеше до стъпенката със скръстени ръце, каза:
— Не им вярвайте. Да живее нацията!
Колата отново потегли ходом. Но човекът от народа с ръка, опряна на вратичката й, вървеше със същата скорост и всеки път, когато народът извикаше: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“, повтаряше със същия пронизителен глас:
— Не им вярвайте… Да живее нацията!
Кралицата се прибра със сърце, разбито на прах от тези непрекъснати удари на чука, който блъскаше с упорство и омраза. В различни театри се организираха представления — най напред в операта, после в „Комеди-Франсез“, после в „Италиен“.
В операта и в „Комеди-Франсез“ подготвиха залата и кралят и кралицата бяха посрещнати с единодушни овации. Но когато поискаха да вземат същите предпазни мерки и в „Италиен“, вече нямаше време — партерът беше продаден накуп.
Разбраха, че в „Италиен“ няма да е като в операта и в „Комеди-Франсез“ и че вероятно вечерта ще настане шумотевица. Страхът се превърна в увереност, когато видяха състава на публиката, изпълнила партера.
Дантон, Камий Демулен, Лежандр и Сантер заемаха местата на първия ред. В момента, когато кралицата влизаше в ложата си, галериите се опитаха да я аплодират. Партерът им изшътка.
Кралицата с ужас хвърли поглед към този своеобразен кратер, зинал пред нея — тя видя, сякаш през атмосфера от пламък, очи, изпълнени с гняв и заплаха. Тя не познаваше никого от тези хора нито по външен вид, нито по име.