Впрочем по какъв начин Жилбер можеше добронамерено да повлияе върху бъдещето на Андре?
Ето това той не можеше да разбере.
Ето защо, когато отново завари тази жена, която толкова пъти бе виждал в плен на отчаянието, а сега в плен на ново отчаяние, цялото състрадание, на което беше способен, се разбуди.
Ето защо, вместо да използва магнетичната си мощ, ефектът от която той бе пробвал вече върху Андре, той се опита да я заговори тихо.
Благодарение на това Андре, обзета първоначално от магнетично излъчване, усети как малко по малко, със силата на волята си и сякаш с разрешението на Жилбер, ореолът се разсейваше, подобно на мъгла, която се изпарява и която позволява на очите да видят далечни хоризонти. Тя проговори първа.
— Какво искате от мен, господине? — попита тя. — Как се озовахте тук? Откъде се появихте?
— Откъде се появих ли, госпожо? — отговори Жилбер. — Откъдето се появявах някога. Но бъдете спокойна, никой не подозира дори, че съм тук… Защо съм дошъл? Дойдох, за да поискам от вас едно съкровище, което за вас няма значение, но за мен е безценно — сина ми… Какво искам? Искам да ми кажете къде е синът ми, когото сте отвели с вашата карета и скрили тук.
— Какво е станало с него? — подхвана Андре. — Откъде да знам? Той избяга от мен… Толкова добре сте го научили да мрази майка си!
— Майка си, госпожо! Наистина ли сте негова майка?
— О! — извика Андре. — Той вижда болката ми, чул е плача ми, видял е отчаянието ми и ме пита дали съм негова майка?
— Значи не знаете къде е?
— Нали ви казах, че избяга. Беше в тази стая и когато се върнах, с мисълта да го намеря пак тук, открих прозореца отворен и стаята празна.
— Господи! — извика Жилбер. — Къде ли е отишъл? Бедното ми дете изобщо не познава Париж, а минава полунощ!
— О! — извика на свой ред Андре и пристъпи към Жилбер. — Мислите ли, че му се е случило нещо лошо?
— Това трябва да разберем — каза Жилбер. — Това ще ми кажете.
И той протегна ръка към Андре.
— Господине! Господине! — извика тя и отстъпи назад, за да се избави от магнетичното влияние.
— Госпожо — каза Жилбер, — не се страхувайте от нищо. Вие сте майка на сина ми. За мен сте свята!
Андре въздъхна и се отпусна на едно кресло, мълвейки името на Себастиен.
— Заспете — каза Жилбер, — но докато спите, гледайте със сърцето си.
— Заспивам — каза Андре.
— Трябва ли да използвам цялата сила на волята ми — попита Жилбер, — или ще отговорите доброволно?
— Ще кажете ли на детето ми, че не съм негова майка?
— Зависи… Обичате ли го?
— О, как пита дали го обичам, това дете от плътта ми!… О! Да, да, обичам го и то силно.
— Тогава вие сте негова майка, както аз съм негов баща, госпожо, тъй като и вие го обичате, така както и аз го обичам.
— Ах! — пое въздух Андре.
— Затова ще ми отговорите доброволно, нали?
— Ще ми позволите ли да го видя отново, когато го откриете?
— Не ви ли казах вече, че вие сте негова майка, така както аз съм негов баща?… Вие обичате детето си, госпожо. Вие ще видите отново вашето дете.
— Благодаря! — каза Андре с неописуема радост и като плесна с ръце. — Сега питайте, виждам… Само…
— Какво?
— Започнете от самото начало, за да съм сигурна, че няма да изгубя следите му.
— Така да бъде. Къде ви видя той?
— В зелената стая.
— Къде ви последва?
— По коридорите.
— Къде ви настигна?
— Когато се качвах в каретата.
— Къде го отведохте?
— Във всекидневната… В съседната стая.
— Къде седна той?
— Близо до мен, на канапето.
— Дълго ли остана там?
— Четвърт час приблизително.
— Защо ви остави?
— Защото чухме шум от карета.
— Кой беше в тази карета?
Андре се поколеба.
— Кой беше в тази карета? — повтори по-твърдо и по-настоятелно Жилбер.
— Граф Дьо Шарни.
— Къде скрихте детето?
— Вкарах го в тази стая.
— Какво ви каза той, когато влезе тук?
— Че не съм негова майка.
— И защо ви каза това?
Андре замълча.
— Защо ви каза това? Говорете, настоявам.
— Защото му казах…
— Какво му казахте?
— Защото му казах — каза с усилие Андре, — че сте нещастник и подлец.
— Вгледайте се в сърцето на бедното дете, госпожо, и си дайте сметка за злото, което сте му причинили.
— О! Господи! — промълви Андре. — Прости ми, дете, прости ми!
— Господин Дьо Шарни усъмни ли се, че детето е тук?