Една сълза стигна чак до сухите клепки на Мария-Антоанета. Тя протегна към младия човек онази бяла и студена ръка, която в течение на една година трябваше да докоснат най-красноречивите устни на Събранието — тези на Мирабо и на Барнав.
Барнав само лекичко я докосна. Виждаше се, че бедният безумец се страхуваше, че ако допре устни до тази хубава, сякаш мраморна ръка, не би имал сили да ги отлепи от нея. После, ставайки, каза:
— Госпожо, нямам високомерието да ви кажа: „Монархията е спасена!“, но ви казвам: „Ако монархията е загубена, онзи, който няма никога да забрави милостта, току-що оказана му от една кралица, е загубен заедно с нея!“
И след като се поклони на кралицата, той излезе. Мария-Антоанета го изгледа как се отдалечава, въздишайки, и когато вратата се затвори след него, каза:
— Бедният изстискан лимон! Не им е било необходимо много време, за да оставят само кората от теб!…
118.
Бойното поле
Опитахме се да разкажем за ужасните събития, които се случиха на Марсово поле през следобеда на 17 юли 1791 година. Сега ще се опитаме да дадем представа за зрелището, което представляваше театърът, след като представихме на читателите ни картината на драмата, която току-що се беше разиграла и в която главни участници бяха Байи и Лафайет.
Това зрелище порази един младеж, облечен като офицер от Националната гвардия, който, излизайки от улица „Сен Оноре“, беше пресякъл моста на Луи XV и наближаваше Марсово поле по улица „Грьонел“. Това зрелище, осветявано от луната, която беше в трета четвърт на нарастване и се търкаляше между дебели черни облаци, в които от време на време се губеше, представляваше зловеща гледка!
Марсово поле приличаше на бойно поле, покрито с трупове и ранени, между които скитаха като сенки хората, натоварени да изхвърлят мъртвите в Сена и да отнесат ранените във военната болница в Гро-Кайу.
Младият офицер, когото следваме от улица „Сен Оноре“, се спря за миг при входа на Марсово поле и сплитайки в наивен ужас ръце, прошепна:
— О, Боже! Значи е по-зле, отколкото ми казаха?…
После, след като наблюдава няколко минути странните действия, които се извършваха, се приближи до двама души, мъкнещи един труп по посока на Сена.
— Граждани — попита ги той, — ще благоволите ли да ми кажете какво ще правите с този човек?
— Последвай ни — отвърнаха двамата мъже — и ще видиш.
Младият офицер ги последва. Стигнали на дървения мост, двамата мъже разлюляха трупа, броейки: „Едно, две, три!“, и на третото залюляване хвърлиха тялото в Сена. Младият офицер нададе вик на ужас.
— Ама какво правите, граждани? — попита той.
— Както виждате, господин офицер — отвърнаха двамата мъже, — разчистваме мястото.
— И имате ли заповед за това?
— Така изглежда.
— От кого?
— От общината.
— О! — изрече смаяно младият човек.
После, след миг мълчание, като се върнаха на Марсово поле, попита отново:
— Много ли трупове вече сте изхвърлили в Сена? Извинете, граждани — продължи младият човек, — но се интересувам от отговора на въпроса, който ще ви задам — между тези пет или шест трупа, имаше ли един мъж на около четирийсет и шест или четирийсет и осем години, висок близо пет стъпки и пет палеца, набит, як, полуселянин, полубуржоа?
— Бога ми — каза единият от мъжете, — гледаме да видим само едно — дали легналите хора са живи или мъртви. Ако са мъртви, ги хвърляме в реката. Ако не са мъртви, ги откарваме в болницата в Гро-Кайу.
— Аха! — каза младежът. — Един от моите добри приятели не се е прибрал тази вечер и понеже ми казаха, че е бил тук и че са го видели през деня, много се страхувам, че може да е между ранените или мъртвите.
— По дяволите! — каза единият от двамата носачи, докато другият го осветяваше с фенер. — Ако е бил тук, е вероятно все още да е тук. Ако не се е прибрал у дома си, вероятно няма да се прибере.
После, разтърсвайки още по-силно тялото, проснато в краката му, човекът на общината извика:
— Ей! Мъртъв ли си, или си жив? Ако не си умрял, опитай се да отговориш!
— О, колкото до това, съвсем е мъртъв! — каза вторият. — Получил е куршум точно в средата на гърдите.
— Тогава в реката! — каза първият.
И двамата мъже повдигнаха трупа и тръгнаха към дървения мост.
— Граждани — каза офицерът, — нямате нужда от фенера, за да хвърлите този човек във водата — имайте добрината да ми го предоставите за момент. Докато отидете и се върнете, аз ще потърся приятеля си.
Носачите се съгласиха с искането и фенерът премина в ръцете на младия офицер, който започна грижливо търсенето и с израз на лицето, показващ, че званието, което беше дал на ранения или мъртвия, когото издирваше, е не само на устата, но и в сърцето му.