Десетина-дванайсет души, снабдени като него с фенери, се отдаваха на мрачно дирене.
От време на време сред тишината — тъй като ужасната тържественост на смъртта изглежда заглушаваше гласовете на живите, — някое име, произнесено на висок глас, прекосяваше пространството. Понякога някоя жалба, някое стенание, някой вик отговаряха на този глас. Но най-често отговорът беше зловещо мълчание!
Младият офицер, след като се поколеба, сякаш гласът му бе скован от ужас, последва примера, който му беше даден, и извика три пъти:
— Господин Бийо!… Господин Бийо!… Господин Бийо!…
Но никакъв глас не му отговори.
— О, сигурно е мъртъв! — прошепна той, избърсвайки с ръкав сълзите, които се стичаха по лицето му. — Бедният господин Бийо!
В този момент край него минаха двама мъже, които отнасяха един труп към Сена.
— Ей! — каза онзи, който го държеше откъм торса и който, следователно, беше по-близо до главата. — Струва ми се, че нашият труп току-що въздъхна!
— Хубаво! — каза другият, смеейки се. — Ако слушаш всички тези веселяци, няма да има нито един мъртъв.
— Граждани — каза младият офицер, — за Бога, оставете ме да видя човека, когото носите.
— О, на драго сърце, господин офицер! — казаха двамата мъже.
И те поставиха трупа в седнало положение, за да улеснят осветяването на лицето му.
Младежът приближи фенера и нададе вик. Въпреки ужасната рана, която го обезобразяваше, той мислеше, че е познал човека, когото търсеше. Само че жив ли беше или мъртъв?
Онзи, който вече беше изминал половината път до своя влажен гроб, беше с разцепена от удар на сабя глава. Както казахме, раната беше ужасна! Тя беше отсякла цялата окосмена кожа от лявата страна на темето, която висеше над бузата, оставяйки открита костта на черепа. Артерията на слепоочието беше прерязана, така че цялото тяло на ранения или мъртвия беше обляно в кръв. От страната на раната раненият беше неузнаваем. Младежът поднесе с трепереща ръка фенера към другата му страна.
— О, граждани! — провикна се. — Това е той!… Това е този, когото търся — това е господин Бийо!
— А! По дяволите! — каза единият от мъжете. — Е, какво пък, малко е ранен вашият господин Бийо!
— Не казахте ли, че е въздъхнал?
— Поне ми се стори, че го чух.
— Тогава направете ми едно удоволствие…
Офицерът извади едно екю от джоба си.
— Какво? — попита носачът, изпълнен с добра воля при вида на монетата.
— Изтичайте до реката и ми донесете вода в шапката си.
— На драго сърце.
Човекът хукна по посока на Сена. Младият офицер бе заел мястото му и крепеше ранения.
След пет минути пратеникът се върна.
— Плиснете вода на лицето му — каза младежът.
Носачът се подчини. Той потопи ръка в шапката си и размахвайки я, както се прави с ръсило, напръска лицето на ранения.
— Той потрепна! — извика младежът, който придържаше умиращия в ръцете си. — Той не е мъртъв!… О, скъпи господин Бийо! Какво щастие е, че дойдох!
— Ах, Бога ми, да, това си е щастие! — казаха двамата мъже. — Още двайсет крачки и вашият приятел щеше да дойде на себе си в мрежите на свети Клу.
— Напръскайте го пак с вода!
Носачът повтори действието. Раненият потрепери и изпусна една въздишка.
— Хайде, хайде — каза вторият носач, — със сигурност не е мъртъв.
— Е, добре, какво ще правим? — попита първият.
— Помогнете ми да го отнесем до улица „Сен Оноре“, при господин доктор Жилбер и ще ви заплатя добре! — каза младежът.
— Не можем.
— Защо?
— Имаме заповед да хвърляме мъртвите в Сена и да отнасяме ранените в болницата в Гро-Кайу… Понеже той твърди, че не е мъртъв, от това следва, че не можем да го хвърлим в Сена и трябва да го отнесем в болницата.
— Е, добре, да го отнесем в болницата — каза младежът, — и то възможно най-бързо!
Той се огледа наоколо.
— Къде е болницата?
— На триста крачки оттук, близо до Военното училище.
— Тогава значи е натам?
— Да.
— Значи трябва да пресечем цялото Марсово поле?
— По дължина.
— Боже мой! Ама нямате ли носилка?
— По дяволите! Може да се намери — отвърна вторият носач. — Както и водата, с някое дребно екю…
— Това е справедливо — каза младият човек, — вие нищо не получихте… Вземете, ето още едно дребно екю — намерете ми носилка.
Десет минути по-късно носилката беше намерена. Раненият беше проснат на един дюшек. Двамата носачи хванаха дръжките и печалното шествие се запъти към болницата в Гро-Кайу, съпровождано от младежа с фенера в ръка, вървящ до главата на ранения.
Ужасно преживяване си беше нощното преминаване по залятото с кръв място, сред неподвижни и вцепенени трупове, с които се сблъскваха на всяка крачка или пък с ранени, които се повдигаха, за да извикат за помощ, и падаха обратно. След четвърт час преминаха прага на болницата в Гро-Кайу.