119.
Болницата в Гро-Кайу
В онези времена болниците и най-вече военните болници далеч не бяха организирани така, както са днес. Така че нека не се учудваме на безредието, което цареше в болницата в Гро-Кайу, и на огромния безпорядък, който се противопоставяше на изпълнението на желанията на хирурзите.
Първото нещо, което не достигаше, бяха леглата. Тогава подложиха на реквизиция дюшеците на обитателите на околните улици, които бяха поставени на земята и ги имаше даже и в двора. Върху всеки един от тях лежеше по някой ранен, очакващ помощ. Но и хирурзите бяха недостатъчни, както и дюшеците, и беше по-трудно да бъдат намерени.
Офицерът, в когото нашите читатели сигурно са разпознали нашия стар приятел Питу, издейства с помощта на две други дребни екюта да му оставят дюшека от носилката. Така че Бийо беше оставен съвсем лекичко в двора на болницата.
Питу, искайки да измъкне от положението малкото, което беше добро, накара да поставят ранения възможно най-близо до вратата, за да хване на минаване първия хирург, който влезе или излезе. Питу имаше голямо желание да изтича в залите и да доведе някой хирург, каквото и да му струва. Но не се осмеляваше да напусне ранения. Той се страхуваше да не би под предлог, че е мъртъв — някой можеше да се излъже и без зъл умисъл, — някой да не измъкне дюшека, захвърляйки мнимия труп върху паветата на двора.
Питу стоя там цял час, надавайки силни викове към двама-трима хирурзи, които бе видял да минават, без някой от тях да отвърне на виковете му, когато забеляза един човек, облечен в черно, на когото двама болногледачи светеха, докато той обикаляше едно след друго тези ложета на агонията.
Колкото повече човекът, облечен в черно, се приближаваше по посока на Питу, толкова повече на него му се струваше, че го познава. Скоро съмненията му изчезнаха и Питу рискува да се отдалечи на няколко крачки от ранения, за да се приближи до хирурга, и извика с всичката сила на дробовете си:
— Хей! Насам, господин Жилбер, насам!
Хирургът, който наистина бе Жилбер, дотича при звука на гласа му.
— А! Питу, това ти ли си?
— Боже мой! Да, господин Жилбер.
— Виждал ли си Бийо?
— Ех, господине, ето го! — отвърна Питу, сочейки ранения, който беше все така неподвижен.
— Мъртъв ли е? — попита докторът.
— Надявам се, че не, драги господин Жилбер. Но няма да крия, че не отива на добре.
Жилбер се приближи до дюшека и двамата болногледачи, които го следваха, осветиха лицето на ранения.
— В главата е, господин Жилбер — говореше Питу, — в главата е ранен!… Бедният скъп господин Бийо! Главата му е разцепена чак до челюстта.
Жилбер внимателно разгледа раната.
— Наистина е тежко ранен — прошепна той.
После се обърна към двамата болногледачи.
— Необходима ми е отделна стая за този човек, който е един от моите приятели — добави той.
Двамата болногледачи се посъветваха.
— Няма отделна стая, но има помещение за бельото.
— Чудесно! — каза Жилбер. — Да го отнесем там.
Повдигнаха възможно най-внимателно ранения, но колкото и да бяха предпазливи, той издаде тежко стенание.
— Ах! — каза Жилбер. — Никога възклицание на радост не ми е доставило удоволствие, равно на това от тази болезнена въздишка! Той е жив, това е всичко, което има значение сега.
Бийо беше отнесен в помещението за бельо и беше положен на леглото на един от служителите. После Жилбер веднага пристъпи към лечението.
Слепоочната артерия беше прерязана и оттам беше дошла голямата загуба на кръв. Но тази загуба на кръв беше довела до припадък, а припадъкът беше забавил сърдечната дейност и беше спрял кръвоизлива. Природата се беше възползвала незабавно, за да образува съсирек, който беше затворил артерията.
С възхитителна ловкост и с помощта на копринен конец Жилбер най-напред заши артерията. После изми плътта и я намести върху черепа. Хладината на водата и може би също така няколко по-остри болки, причинени от лечението, предизвикаха очите на Бийо да се отворят и той произнесе няколко думи, неразбираеми и без продължение.
— Получил е сътресение на мозъка — прошепна Жилбер.
— Но в края на краищата — каза Питу, — щом не е умрял досега, вие ще го спасите, нали, господин Жилбер?
Жилбер се усмихна тъжно.
— Ще опитам — каза той. — Но ти току-що видя още веднъж, драги Питу, че природата е доста по-ловък хирург, отколкото всеки от нас.