— А вие, господин Питу? — попита Катрин.
— Аз — каза Питу — си помислих, че след като ще отидете там, за да помогнете на госпожа Бийо да умре, ще трябва аз да остана тук, за да помогна на господин Бийо да оживее… Оставам при него, защото си няма никого, разбирате ли, госпожице Катрин?
Питу произнесе тези думи със своята ангелска наивност, без да помисли, че с тези няколко думи той разказва цялата история на своята преданост. Катрин му протегна ръка.
— Вие имате добро сърце, Питу! — каза му тя. — Елате да целунете моя беден мъничък Изидор.
И тя тръгна напред, тъй като кратката сцена, която току-що разказахме, се беше разиграла на алеята пред къщата, при уличната порта. Бедната Катрин — тя беше по-хубава от всякога, както бе облечена в траурни дрехи! Това накара Питу да въздъхне за втори път.
Катрин мина пред младия мъж в една малка стая с изглед към градината. Тази стая, заедно с една кухня и тоалетна, представляваха цялото жилище на Катрин. В нея имаше едно легло и една люлка. Леглото за майката, люлката за детето. Детето спеше.
Катрин дръпна една тюлена завеса, за да може Питу да погледне в люлката.
— О, хубавото малко ангелче! — каза Питу, сплитайки ръце.
И сякаш наистина беше пред ангел, той коленичи и целуна ръчичката на детето. Питу бързо бе възнаграден за това, което направи — той усети по челото му да падат косите на Катрин и две устни се долепиха до челото му. Майката връщаше целувката, дадена на сина й.
— Благодаря, добри ми Питу! — каза тя. — От последната целувка, която получи от баща си, никой освен мен не е целувал бедния малчуган.
— О, госпожице Катрин! — прошепна Питу, заслепен и разтърсен от целувката на девойката, сякаш това беше електрическа искра.
И все пак тази целувка изразяваше само всичко свято и признателно в майчината любов.
121.
Дъщерята и бащата
Десет минути по-късно Катрин, Питу и малкият Изидор пътуваха с колата на доктор Жилбер по пътя за Париж. Колата спря пред болницата в Гро-Кайу.
Катрин слезе, взе сина си на ръце и последва Питу. Като стигна до вратата на помещението за бельо, тя се спря.
— Вие ми казахте, че ще открием доктор Жилбер при леглото на баща ми?
— Да…
Питу открехна вратата.
— И той действително е там — каза той.
— Вижте дали мога да вляза, без да се страхувам, че ще му причиня голямо вълнение.
Питу влезе в стаята, разпита доктора и почти веднага се върна при Катрин.
— Сътресението, което му е причинил ударът, е такова, че, както казва доктор Жилбер, той все още не разпознава никого.
Катрин щеше да влезе с малкия Изидор на ръце.
— Дайте ми детето си, госпожице Катрин — каза Питу.
Катрин се поколеба за миг.
— О! Да го дадете на мен — каза Питу, — е все едно, че не сте се отделили от него.
— Имате право, Питу — каза Катрин.
И както би постъпила с един брат, а може би и с повече доверие, тя подаде детето на Анж Питу и с твърда крачка влезе в стаята, отивайки право към леглото на баща си.
Както казахме, доктор Жилбер стоеше до главата на ранения.
Малка промяна бе настъпила в състоянието на болния. Той седеше, както предишния ден, с гръб, опрян на възглавниците, и докторът навлажняваше с помощта на гъба, напоена с вода и изстисквана от ръката му, бинтовете, които придържаха приспособлението, поставено на раната. Въпреки началото на ясно изразената възпалителна треска лицето му, като се вземе предвид количеството кръв, което Бийо беше загубил, бе мъртвешки бледо. Отокът беше обхванал окото и част от лявата буза.
При първото усещане за прохлада той беше изфъфлил няколко несвързани думи без продължение и беше поотворил очи. Но онази непреодолима склонност към сън, която лекарите наричат кома, отново му беше отнела дар слово и бе склопила очите му.
Стигнала до леглото му, Катрин се отпусна на колене и като вдигна ръце към небето, каза:
— Боже мой! Вие сте свидетел, че от все сърце желая живот за баща си!
Това беше всичко, което тази дъщеря можеше да направи за бащата, който бе поискал да убие любимия й.
Все пак, чувайки гласа й, тръпка раздвижи тялото на болния. Дишането му стана по-ускорено. Той отвори очи и погледът му, след като обиколи за миг наоколо, за да разбере откъде идва гласът, се спря на Катрин.
Ръката му извърши движение сякаш за да отблъсне това привидение, което раненият несъмнено взе за плод на треската си. Погледът на девойката срещна този на баща й и Жилбер с ужас видя как се сблъскват един с друг два пламъка, които по-скоро приличаха на две светкавици, отколкото на два лъча на любовта.