След това девойката стана и със същата крачка, с която беше влязла, отиде да намери Питу.
Той беше застанал на четири крака и играеше с детето.
Катрин грабна сина си с една свирепост, присъща по-скоро на любовта на лъвицата, отколкото на тази на майката, притисна го към гърдите си и извика:
— Детето ми! О, детето ми!
В този вик се съдържаха цялата мъка на майката, всички жалби на вдовицата и всички болки на жената. Питу искаше да придружи Катрин до спирката на дилижанса, който потегляше в десет часа сутринта. Но тя отказа.
— Не — каза тя, — както го казахте, вашето място е до онзи, който е сам. Останете, Питу.
И с ръка побутна Питу към стаята.
Питу знаеше само да се подчинява, щом Катрин му нарежда. Докато Питу се приближаваше към леглото на Бийо, докато при шума от малко тежките стъпки на капитана от Националната гвардия той отваряше очи, а на лицето му едно по-благосклонно изражение замени изражението на омраза, което бе преминало като буреносен облак по него при вида на дъщеря му, Катрин слезе по стълбите и стигна по улица „Сен Дьони“ до странноприемницата „Пла д’Етен“, откъдето тръгваше дилижансът за Виле-Котре.
Конете бяха впрегнати и пощальонът беше на седлото. Вътре в колата имаше едно място. Катрин го зае.
Осем часа по-късно колата спираше на улица „Соасон“.
Беше шест часа следобед, ще рече, че беше още съвсем светло.
Идвайки като девойка и ако Изидор беше жив, за да види майка си в добро здраве, тя би накарала да спрат колата на края на улица „Ларни“, би заобиколила града и би пристигнала в Писльо, без да бъде забелязана, понеже се срамуваше.
Вдовица и майка, тя не помисли за провинциалните насмешки. Тя слезе от колата без самоувереност, но и без боязън. Траурът и детето й — единият като един мрачен ангел, а другият като един усмихнат ангел — трябваше да отклонят от нея обидите и презрението.
Най-напред не познаха Катрин — тя беше толкова бледа и толкова променена, че не приличаше вече на същата жена. После онова, което заблуждаваше погледите, беше онзи вид на изисканост, който бе придобила от срещата си с един изискан човек. Така че само една личност я разпозна още от далече. Това беше леля Анжелик.
Леля Анжелик се намираше при вратите на кметството и говореше с две-три други клюкарки за клетвата, изисквана от свещениците, заявявайки, че е чула абат Фортие да казва, че никога няма да положи клетва пред якобинците и революцията и че ще понесе по-скоро мъченичество, отколкото да склони глава под революционния ярем.
— О! — провикна се тя изведнъж, прекъсвайки речта си по средата. — Боже Исусе! Бийовица и детето й слизат от колата.
— Катрин, Катрин ли? — заповтаряха множество гласове.
— Ами да! Вижте я как се измъква по уличката.
Леля Анжелик се лъжеше — Катрин не се измъкваше. Катрин бързаше да стигне при майка си и вървеше бързо. Тя беше тръгнала по уличката, защото това бе най-краткият път.
Множество деца при вика на леля Анжелик: „Бийовица!“, и при възклицанието на съседките й: „Катрин!“, се затичаха след девойката и като я настигнаха, казаха:
— Я виж ти! Да, наистина, това е госпожицата…
— Да, деца, аз съм — каза благо Катрин.
После, понеже децата много я обичаха, тъй като винаги им даваше по нещо или ги галеше, ако нямаше друго да им даде, те казаха:
— Добър ден, госпожице Катрин!
— Добър ден, приятели! — отвърна Катрин. — Майка ми не е умряла, нали?
— О, не, госпожице! Не още.
После едно друго дете добави:
— Господин Рейнал казва, че й остават още седмица или около десетина дни.
— Благодаря, дечица! — каза Катрин.
И продължи по пътя си, след като им раздаде няколко монети. Децата се върнаха обратно.
— Е, какво? — попитаха клюкарките.
— Е, какво — казаха децата, — тя е. И доказателството за това е, че ни попита какво ново около майка й и ето какво ни даде.
И децата показаха няколкото монети, които им беше дала Катрин.
— Изглежда, че онова, което тя продава, се продава скъпо в Париж — каза леля Анжелик, — щом може да раздава сребърни монети на децата, които търчат след нея.
Леля Анжелик не обичаше Катрин Бийо. Впрочем Катрин Бийо беше млада и хубава, а леля Анжелик беше стара и грозна. Катрин Бийо беше едра и добре сложена, леля Анжелик беше дребна и куца. Освен това Анж Питу беше намерил убежище у Бийо, след като бе изгонен от леля Анжелик. И най накрая Бийо беше този, който в деня на Декларацията за правата на човека беше дошъл да забере абат Фортие, за да го принуди да отслужи литургията на олтара на родината.
Всички тези доводи, добавени към естествено киселия й нрав, бяха достатъчни за леля Анжелик да мрази семейство Бийо въобще и Катрин в частност. А когато леля Анжелик мразеше, тя го правеше добре, тъй като мразеше със страст.