— Аха! — каза абатът. — А аз си мислех, че го е оставила в приют.
— И би направила добре — рече леля Анжелик. — Поне не би се червило от майка си, бедното мъниче!
— По въпроса, лельо Анжелик — каза абатът, — ето че институцията гледа на това от нова гледна точка. И какво ще прави тук?
— Изглежда, че е дошла да види майка си, защото питаше децата дали е още жива.
— Вие знаете ли, лельо Анжелик — каза абатът със зла усмивка, — че стрина Бийо забрави да се изповяда?
— О, господин абат! — подхвана леля Анжелик. — Вината не е нейна — както изглежда от три-четири дни бедната жена си е изгубила ума. Но по времето, когато момичето не й беше причинило толкова мъка, тя си беше една благочестива и богобоязлива жена, която, щом дойдеше в църквата, винаги вземаше по два стола, един, за да седне, и друг, за да сложи краката си.
— А мъжът й? — попита абатът с искрящи от гняв очи. — Гражданинът Бийо, победителят от Бастилията, той по колко стола вземаше?
— Ах! Дявол да го вземе! Не зная — отвърна наивно леля Анжелик. — Той никога не идваше в църквата, но колкото до стрина Бийо…
— Добре, добре — каза абатът. — Това е сметка, която ще уреждаме в деня на погребението.
После, като се прекръсти, каза:
— Кажете молитвата си заедно с мен, сестри мои.
Старите моми повториха кръстния знак, който абатът бе направил, и набожно занареждаха молитвите заедно с него.
122.
Дъщерята и майката
През това време Катрин продължи да върви по пътя си. Като излезе от уличката, тя сви наляво, премина по улица „Лорме“ и от края й по един черен път, прокаран през полето, стигна на пътя за Писльо.
Целият път бе изпълнен с болезнени спомени за Катрин. Най-напред стигна малкия мост, където Изидор й беше казал „сбогом“ и където бе останала припаднала до момента, когато Питу я беше открил студена и вцепенена.
После, приближавайки до фермата, мина покрай кухата върба, в която Изидор криеше писмата си.
Приближавайки още, стигна до малкия прозорец, през който Изидор влизаше при нея и където Бийо се беше прицелил в него през онази нощ, когато за щастие пушката му засече.
После, срещу голямата порта на фермата се простираше онзи път за Бурсон, който Катрин толкова често беше изминавала и който познаваше толкова добре, пътят, по който идваше Изидор…
Колко пъти нощем, облегната на този прозорец, с очи вперени в пътя, тя беше чакала задъхана и забелязвайки в тъмнината любимия си, винаги точен, винаги верен, чувстваше как гръдта й се отпуска и после разтваряше ръце насреща му! Днес той беше мъртъв. Но поне ръцете й, събрани пред гръдта й, притискаха неговото дете.
Какво разправяха всички тези хора за нейното безчестие, за нейния срам?
Едно толкова хубаво дете можеше ли да бъде срам и безчестие за една майка?
Така че тя бързо и без боязън влезе във фермата.
Едно едро куче залая при минаването й. После, изведнъж познало младата си господарка, то се приближи до нея, доколкото му позволяваше дължината на синджира, изправи се с лапи във въздуха надавайки радостни изквичавания. При лая на кучето на вратата се появи един човек, дошъл да види причината за този лай.
— Госпожице Катрин! — провикна се той.
— Дядо Клуис! — каза Катрин на свой ред.
— Ах, бъдете добре дошла, скъпа госпожице! — каза старият горски. — Домът се нуждае от присъствието ви, хайде!
— А бедната ми майка? — попита Катрин.
— Уви! Ни добре, ни зле или по-скоро зле, отколкото добре. Тя угасва, бедната скъпа жена!
— И къде е?
— В стаята си.
— Съвсем сама ли е?
— Не, не, не… Ах! Не бих позволил това. По дяволите! Ще трябва да ме извините, госпожице Катрин, в отсъствието на всички вас, бях малко нещо господар тук. Времето, което прекарахте в бедната ми колиба, ме направи като член на семейството ви — толкова ви обичах вас и бедния господин Изидор!
— Научихте ли?… — каза Катрин, избърсвайки две сълзи.
— Да, да, убит за кралицата, както господин Жорж… Какво искате в края на краищата, госпожице! Нали ви остави това хубаво дете? Трябва да плачете за бащата, но да се усмихвате на сина.
— Благодаря, дядо Клуис — каза Катрин, протягайки ръка на стария горски пазач. — Ами майка ми?
— Тя е, както ви казах, в стаята си, заедно с госпожа Клеман, същата болногледачка, която се грижеше за вас.
— И… — Катрин се колебаеше — в съзнание ли е бедната ми майка?
— Има случаи, когато може да се помисли, че е — каза дядо Клуис. — Тогава тя произнася името ви… А! Това беше основният начин и действаше чак до завчера. От завчера не дава вече признаци, че разбира, дори когато й се говори за вас.