— Една последна молитва — добави девойката — и се връщам.
Катрин тръгна право към стаята на майка си и влезе вътре. Питу я последва на пръсти, но се спря на прага. Ковчегът беше поставен върху два стола в средата на стаята. При тази гледка Катрин се спря, потрепервайки, и нови сълзи рукнаха от очите й.
После тя коленичи пред ковчега, опирайки до дъбовото дърво побледнялото си от умора и мъка чело.
По скръбния път, който отвежда мъртвеца от ложето на неговата агония до гроба, неговото вечно жилище, живите, които го следват всеки миг, се сблъскват с някоя нова подробност, която сякаш е предназначена да изстиска и последната сълза от измъчените им сърца.
Молитвата беше дълга. Катрин не можеше да се отдръпне от ковчега. Бедната девойка разбираше, че след смъртта на Изидор има само двама приятели на земята — майка си и Питу.
Майка й току-що я беше благословила и й бе казала сбогом. Днес в ковчега, а утре майка й щеше да бъде в гроба. Оставаше й само Питу! Никой не изоставя без мъка предпоследния си приятел, когато този предпоследен приятел е майката!
Питу почувства, че трябва да се притече на помощ на Катрин. Той влезе и като чу безполезните й думи, се опита да привдигне девойката под мишниците.
— Още една молитва, господин Питу! Само една!
— Вие ще се поболеете, госпожице Катрин — каза Питу.
— Е, и какво от това? — попита Катрин.
— Тогава ще вървя да търся дойка за господин Изидор.
— Имаш право, имаш право, Питу — каза девойката. — Боже мой! Колко си добър, Питу! Колко те обичам!
Питу се олюля и щеше да падне назад. Той отстъпи заднешком и се подпря на стената до вратата и тихи, почти радостни сълзи потекоха по бузите му.
Катрин не му ли беше казала току-що, че го обича?
Питу изобщо не се лъжеше за начина, по който го обичаше Катрин. Но по какъвто и начин да го обичаше Катрин, това означаваше много за него.
Като привърши с молитвата си, Катрин, както беше обещала на Питу, се изправи и дойде с бавни стъпки при него, за да се облегне на рамото на младия мъж. Питу обви с ръка талията й, за да я отведе.
Тя му позволи. Но преди да премине прага, извърна глава над рамото на Питу и хвърляйки последен поглед към ковчега, тъжно осветяван от двете вощеници, каза:
— Сбогом, майко! За последен път, сбогом!
И излезе. На вратата на стаята на Катрин в момента, когато тя щеше да влезе, Питу се спря.
Катрин вече беше започнала така добре да познава Питу, че разбра, че той има да й казва нещо.
— Е, какво има? — попита тя.
— Ами — заекна Питу, малко притеснен, — не ви ли се струва, госпожице Катрин, че е дошъл моментът да напуснете фермата?
— Няма да напусна фермата, докато и майка ми не я напусне — отвърна девойката.
Катрин произнесе тези думи с такава твърдост, че Питу видя, че решението й е неотменимо.
— А когато напуснете фермата — каза Питу, — знайте, че има две места, където ще бъдете добре приета — колибата на дядо Клуис и малката къщичка на Питу.
Питу наричаше своята спалня и кабинет къща.
— Благодаря, Питу! — отвърна Катрин, правейки в същото време знак с глава, че ще приеме едното или другото от тези убежища.
Катрин се прибра в стаята си, без да се безпокои за Питу, който със сигурност винаги успяваше да си намери леговище. На другата сутрин след десет часа приятелите, поканени за погребалната церемония, започнаха да прииждат във фермата.
Всички арендатори от околностите, от Бурсон, Нуе, Ивор, Коайол, Лерни, Арамон и Вивиер, бяха тук. Кметът на Виле-Котре, добрият господин Дьо Лонпре беше един от първите.
В десет и половина Националната гвардия от Арамон с биещ барабан и развято знаме пристигна, без да липсва нито един от мъжете.
Катрин, цялата облечена в черно, държаща на ръце детето си, облечено изцяло в черно като нея, посрещаше всеки пристигащ и трябва да кажем, че никой не изпитваше друго чувство, освен уважение към тази майка и детето й, облечени и двамата в траур.
В единайсет часа във фермата се бяха събрали повече от триста души.
Липсваха само свещеникът, хората от църквата и носачите.
Почакаха четвърт час. Никой не дойде.
Питу се покатери на най-високия хамбар на фермата.
От прозореца му се виждаше на разстояние два километра в равнината, която се простира от Виле-Котре до малкото селце Писльо.
Дори такива силни очи като тези на Питу не видяха нищо. Той слезе и сподели с господин Дьо Лонпре не само наблюденията си, но и размишленията си.
Неговите наблюдения бяха, че със сигурност никой не идва. Неговите размишления бяха, че по всяка вероятност никой няма да дойде.
Той му разказа за посещението на абат Фортие и за отказа му да даде последно причастие на стрина Бийо. Питу познаваше абата и се досети за всичко. Абат Фортие не искаше да отслужи служба на погребението на госпожа Бийо и предлогът, а не причината, беше липсата на изповед.