Колкото и голямо да беше желанието на Жилбер да научи повече, той позволи на задъханата Андре да си почине малко, от което впрочем имаше голяма нужда.
Страхуваше се, че ако я подтикне по-нататък, някоя фибра ще се скъса в сърцето й, някой кръвоносен съд ще се пукне в мозъка й.
Но когато счете за безопасно, той я запита:
— А сега?
— Чакайте, чакайте — отговори Андре, — много хора се натрупаха около него. О, за Бога, пуснете ме да мина! Позволете ми да видя, това е синът ми! Това е Себастиен!… Ах, Господи! Няма ли измежду вас някой хирург или лекар?
— О, отивам! — извика Жилбер.
— Чакайте — добави Андре, като го спря за ръката, — тълпата се отдръпва. Несъмнено е този, когото викат, този, когото чакат… Елате, елате, господине. Вижте, че не е мъртъв и че може да бъде спасен.
И Андре извика плахо:
— Ох!
— Какво става, Господи! — попита Жилбер.
— Не искам този човек да докосва детето ми — викаше Андре. — Това не е човек, това е джудже, ужасно джудже, това е вампир… О! Урод!… Урод!…
— Госпожо, госпожо! — прошепна Жилбер като трепереше. — За Бога, не изпускайте Себастиен!
— О! — отвърна Андре с втренчен поглед и треперещи устни и сочейки. — Следвам го… следвам го…
— Какво прави този човек?
— Той го отнася… По улица „Судрие“. Завива наляво по „Сен Иасент“, която е без изход. Приближава към една ниска полуотворена врата. Бута я, привежда се, слиза по стълби. Слага го да легне на една маса, върху която има перо, мастило, ръчно написани и напечатани документи. Сваля му горната дреха. Навива му ръкава. Стиска му ръката с парчета, които му донесе една мръсна и уродлива жена като него. Отваря чантичка. Вади оттам ланцет, ще му пуска кръв… О, не искам да виждам това! Не искам да виждам кръвта на моя син!
— Добре! Тогава, върнете се по стълбите — каза Жилбер — и пребройте стъпалата.
— Преброих ги. Единайсет са.
— Разгледайте вратата внимателно и ми кажете дали виждате нещо по-особено.
— Да… Малко квадратно прозорче, затворено от решетка във формата на кръст.
— Добре, това е всичко, което ми трябва.
— Тичайте, тичайте и ще го откриете там, където ви казах.
— Искате ли да се събудите веднага и да си спомните всичко? Или пък да се събудите утре сутринта, когато ще сте забравили всичко?
— Събудете ме веднага! Искам да си спомня всичко!
Жилбер прокара палци по извивката на веждите й, духна на челото й и произнесе единствено:
— Събудете се.
Веднага очите на младата жена се оживиха. Крайниците й омекнаха. Тя погледна Жилбер почти без страх и както в съня си, макар сега вече будна, тя му каза:
— Тичайте! Тичайте! И го измъкнете от ръцете на този човек, който ме плаши!
14.
Човекът от площад „Луи XV“
Жилбер не се нуждаеше от окуражаване. Той изхвърча от стаята и тъй като пътят, по който беше дошъл, му се стори дълъг, той изтича направо към вратата на улица „Кок-Ерон“, отвори я сам, без помощта на портиера, затвори я зад себе си и се озова на уличния паваж.
Той прекрасно беше запомнил пътя, начертан от Андре, и се втурна по следите на Себастиен.
Той също като детето прекоси Пале Роаял и тръгна по пустата улица „Сен Оноре“, тъй като беше почти един сутринта. Когато пристигна на ъгъла на улица „Судрие“, той тръгна надясно, после наляво и се озова на „Сен Иасент“, която нямаше изход.
Там той започна да се оглежда по-внимателно.
По квадратния отвор с решетка във формата на кръст на третата врата вдясно той разпозна вратата, която му беше описала Андре.
Не беше възможно да се излъже. Той почука.
Никой не отговори.
Той отново почука.
Тогава му се стори, че чу по стълбите някой да се приближава плахо и недоверчиво.
Той почука трети път.
— Кой чука? — попита женски глас.
— Отворете — отговори Жилбер — и не се страхувайте от нищо. Аз съм бащата на раненото дете, което прибрахте.
— Отвори, Албертин! — обади се друг глас. — Това е доктор Жилбер.
— Баща ми! Баща ми! — обади се трети човек и Жилбер разпозна гласа на Себастиен.
Жилбер си отдъхна.
Вратата се отвори. Жилбер се втурна по стълбите, като тихо благодари.
Когато слезе по стълбите, той се озова в нещо като мазе, осветено от лампа, поставена върху отрупана с ръкописи и напечатани листа маса, която Андре беше видяла.
Жилбер съзря сина си, легнал на нещо като одър, който го викаше и протягаше ръце към него. Колкото и голямо самообладание да имаше Жилбер, бащината обич надделя над философската му сдържаност и той се спусна към детето и го притисна до сърцето си, като внимаваше да не притисне ранената му ръка и гръд.