Венеция хвърли на площад „Сан Марко“ трупа на един човек, удушен през нощта по заповед на съвета на десетимата с този прост надпис:
Най накрая императорът и кралят на Прусия отговориха, но отговориха с една заплаха.
„Ние желаем — казваха те — да се предвиди необходимостта от сериозни предпазни мерки срещу поврата на нещата, който дава почва за толкова тъжни предзнаменования.“
И така имаше гражданска война във Вандея, гражданска война в Южна Франция и отвсякъде заплаха от външна война.
После от другата страна на Атлантика се разнесоха виковете на цялото население на един остров, че го колят. Какво беше станало там, на запад? Какви бяха тези черни роби, на които им бе дотегнало да бъдат бити и убиваха? Това бяха негрите от Санто Доминго, които вземаха кървав реванш!
Как се беше стигнало дотам? С две думи, не така многословно, както за Авиньон — за Авиньон си позволихме да се увлечем, — ще го обясним.
Учредителното събрание бе обещало свобода на негрите. Оже, един млад мулат, едно от онези храбри, пламенни и предани сърца, каквито познавам твърде много, беше преминал морето, отнасяйки декретите за освобождението веднага, след като бяха приети.
Въпреки че нищо от тези декрети не бе достигнало по официалните пътища, в своето бързане към свободата той призова губернатора да ги обяви.
Губернаторът даде заповед да го арестуват. Оже се укри в испанската част на острова.
Испанските власти — известно е отношението на Испания към революцията, — го предадоха.
Оже умря на колелото!
Изтезанието му бе последвано от бял терор. Изникнаха предположения, че има многобройни съучастници на острова. Плантаторите сами се провъзгласиха за съдии и умножиха екзекуциите.
Една нощ шейсет хиляди негри се вдигнаха. Белите бяха събудени от огромен метеж, който обхващаше плантациите им. Седмица по късно метежът беше удавен в кръв.
Какво ще прави Франция, бедната саламандра, затворена в огнен кръг?
Ще видим.
128.
Войната
В своята хубава и енергична реч за емигрантите Брисо ясно очерта намеренията на кралете и каква смърт бяха определили за революцията.
Щяха да й прережат гърлото? Не, щяха да я задушат.
Тогава, след като беше нарисувал картината на европейската лига, след като беше показал онзи кръг от владетели, едни с меч в ръка, развяващи откровено знамето на омразата, а други все още прикриващи лицето си с маската на лицемерието, докато станеше време да се покажат, той се беше провикнал:
— Е, добре, така да бъде! Не само да приемем предизвикателството на Европа, но и да го изпреварим. Няма да чакаме да ни нападнат — ща нападнем сами!
При този вик мощни аплодисменти поздравиха оратора. Защото Брисо, повече човек на инстинкта, отколкото гений, току-що бе отговорил на святата мисъл, на мисълта за дълга, която ръководеше изборите от 1791 година — войната!
Не онази егоистична война, която деспотът обявява, за да отмъсти за някое оскърбление, отправено към трона му, в свое име, в името на някой от съюзниците си или пък, за да добави някоя провинция, подчинена на кралството или на империята му, а война, която носи със себе си дъха на живота; война, чиито медни фанфари казват навред: „Надигнете се, вие, които искате да бъдете свободни! Ние ще ви донесем свободата!“
И наистина светът чуваше ропот, който се надигаше и усилваше, подобен на шум от прилив. Този ропот представляваше ръмженето на трийсет милиона гласа, които още не говореха, но вече ревяха. И този рев Брисо току-що бе превел с думите: „Няма да чакаме да ни нападнат — ще нападнем сами!“
Остават въпросите за подробностите. Читателите би трябвало да са забелязали, че това, което четат, е историческа книга, а не роман. Вероятно никога няма да се върнем към онази велика епоха, от която вече заехме „Рицарят на Мезон-Руж“ и една книга, написана преди три години, която още не е излязла, но която ще излезе — така че трябва да изцедим всичко, което тя съдържа.
Ще преминем при все това набързо през подробностите, за да стигнем възможно най-бързо до събитията, които ни остава да разкажем и в които в частност са замесени действащите лица на настоящата книга.
Разказът за събитията във Вандея, за кланетата в Авиньон, за оскърбленията на Европа отекна като гръмотевичен удар в Законодателното събрание. На 20 октомври Брисо, както видяхме, се задоволи да въведе облагането с данък на имуществото на емигрантите. На двайсет и пети Кондорсе предложи да се наложи запор на имуществото им и изиска да полагат гражданска клетва. Гражданска клетва от хора, които бягаха от Франция и вдигаха оръжие срещу нея!