Тогава избухнаха двама представители, които станаха единият Барнав, а другият Мирабо на това ново Събрание — Вернио и Инар.
Вернио, една от онези поетични, нежни и симпатични фигури, които увличат след себе си революциите, беше дете на плодородния Лимож, нежен, бавен, по-скоро сърдечен, отколкото страстен, роден щастливо, забелязан от Тюрго, интенданта на Лимузен, и изпратен от него да се учи в Бордо. Речта му беше по-малко рязка и не така властна като тази на Мирабо. Макар и вдъхновявана от елинските оратори и малко претоварена с митология, тя беше не толкова многословна и по-малко адвокатска от тази на Барнав. Живецът на неговото красноречие беше човешката нотка, която винаги трептеше. В Събранието, сред пламенния и върховен гняв на трибуните, се чувстваше как избликва от сърцето му нотка на естественост и състрадание. Водач на една озлобена партия, свиреп, свадлив, той винаги се носеше спокоен и достоен над положението, дори когато то беше смъртно опасно. Неприятелите му казваха, че бил нерешителен, мекушав, отпуснат. Питаха къде е душата му, която изглежда липсваше. Те имаха право — душата му не обитаваше тялото му, освен когато направеше усилие да я прикове към него. Цялата му душа беше отдадена на една жена. Тя блуждаеше по устните, прозираше в очите и трептеше в арфата на хубавата, добрата, очарователната Кандей.
Инар — тъкмо обратно на Вернио, който донякъде представляваше спокойствието, — олицетворяваше гнева на Събранието. Роден в Грас, този край на благоуханията и мистрала, Инар се отличаваше със свирепи и внезапни пристъпи на гняв, като онзи гигант на въздуха, който само с дъха си изтръгва от корен скали и откъсва листенцата на розите. Непознатият му глас избухна изведнъж в Събранието като някоя от онези неочаквани гръмотевици на първите летни бури. При първия звук на този глас цялата Събрание изтръпна и най-разсеяните вдигнаха глави, всеки, потрепервайки като Каин при гласа на Бога, беше готов да каже: „На мен ли говориш, Господи?“
Поискаха да го прекъснат.
— Искам — провикна се той — от Събранието, от Франция, от света, от вас, господине!
И той посочи прекъсналия го.
— Искам някой чистосърдечно и по съвест да потвърди, че емигриралите принцове не заговорничат срещу родината… Искам, на второ място, ако има някой в това Събрание, който да се осмели да потвърди, че всеки човек, който заговорничи, не трябва да бъде възможно най-рано обвинен, преследван и наказан… Ако има някой такъв, нека се изправи!
Казваха ви, че снизходителността е дълг на силния, че силата обезоръжава. А аз ви казвам, че трябва да се бди. Че за аристокрацията и деспотизма няма нито смърт, нито сън и че ако нациите заспят за миг, ще се събудят оковани. Най-непростимото престъпление е онова, което има за цел да доведе човека до робство. Ако небесният огън бъде във власт на хората, той би трябвало да се използва, за да бъдат поразени онези, които посягат на свободата на народите!
Това беше първият път, когато се чуваха подобни думи. Това диво красноречие повлече със себе си всички, както лавината, смъкваща се от Алпите, повлича дървета, стада, овчарници, къщи.
Още в същия миг постановиха:
Ако Луи-Станислас-Ксавие, френски принц, не се завърне до два месеца, той абдикира от правото на регентство.
После, на 8 ноември:
Ако емигрантите не се завърнат на 1 януари, ще бъдат обявени за виновни в заговор, преследвани и наказани със смърт.
След това, на 29 ноември, дойде ред на свещениците:
Гражданската клетва ще бъде изискана в срок от една седмица.
Онези, които откажат да я положат, ще бъдат заподозрени в бунт и предадени за наблюдение от властите.
Ако се намират в община, където стават религиозни размирици, директорът на департамента може да ги изсели от обичайното им местоживеене.
Ако не се подчинят, ще бъдат затворени най-много до една година. Ако подбуждат към неподчинение — за две години.
Ако общината или въоръжените сили бъдат принудени да се намесят, ще понасят разноските.
Църквите ще служат само на вероизповеданието, заплащано от държавата; онези, които няма да бъдат необходими, могат да бъдат закупени от други вероизповедания, но не от такива, които отхвърлят клетвата.
Общините да изпратят на департаментите, а те на Събранието списък на свещениците, които са положили клетва, и на онези, които са отказали да я положат, със забележки за техните отношения помежду им и с емигрантите, за да може Събранието да одобри начините за изкореняване на бунта.
Събранието ще гледа като на услуга на добрите съчинения, които могат да осветлят въпросите, обявени за религиозни. То ще накара да ги отпечатат и на авторите ще бъде заплатено възнаграждение.