— Но война с кого, Боже мой? С нашия брат императора? С краля на Испания, близък племенник? Нашите врагове са във Франция, господин Жилбер, а не извън Франция. И доказателството за това е…
Госпожа Елизабет се поколеба.
— Кажете, госпожо — рече Жилбер.
— Не знам наистина дали мога да ви кажа това, докторе, въпреки че затова ви накарах да дойдете.
— Можете да ми кажете всичко, госпожо, като на човек, който е предан и е готов да даде живота си за краля.
— Господине — каза госпожа Елизабет, — вярвате ли, че съществува някаква противоотрова?
— Универсална ли? Не, госпожо. Само всяко отровно вещество има своята противоотрова, макар че, трябва да допълня, тези противоотрови са почти винаги безсилни.
— О! Боже мой!
— Би трябвало най-напред да се знае дали отровата е с минерален или с растителен произход. Обикновено минералните отрови въздействат на стомаха и вътрешностите. Растителните действат на нервната система, като едните я възбуждат до крайност, а други я парализират. За какъв род отрова говорите, госпожо?
— Слушайте, ще ви кажа една голяма тайна, господине.
— Слушам ви, госпожо.
— Е, добре, страхувам се да не би да отровят краля!
— Кой мислите, че би се провинил в подобно престъпление?
— Ето какво се случи: господин Лапорт… интендантът на цивилната листа, нали знаете?…
— Да, госпожо.
— Е, добре, господин Лапорт нареди да ни предупредят, че един човек от кухните на краля, който се устроил като сладкар в Пале Роаял, щял да заеме длъжността, която му се падала след смъртта на неговия предшественик… Е, добре, този човек, който е запален якобинец, бил казал на висок глас, че ще направят голямо добро на Франция, ако отровят краля!
— Общо взето, госпожо, хората, които искат да извършат подобно престъпление, не се хвалят предварително.
— О, господине! Би било толкова лесно да отровят краля! За щастие онзи, когото подозираме, не донася в двореца нищо за слагане в устата, освен сладкиши.
— Тогава сте взели предпазни мерки, госпожо?
— Да, решихме кралят да не яде друго освен печено месо. Хлябът ще бъде донасян от господин Тиери от Вил-д’Авре, интенданта на малките апартаменти, който в същото време се зае и с доставката на виното. Колкото до сладкишите, понеже кралят ги обича, госпожа Кампан получи заповед да ги купува, все едно са за нея, ту от един сладкар, ту от друг. Препоръчаха ни да не се доверяваме най-вече на рафинираната захар.
— В която може да се примеси арсеник, без да бъде забелязан?
— Точно така… Кралицата има навика да си подслажда водата с такава захар — ние я премахнахме. Кралят, кралицата и аз се храним заедно. Минаваме без всякаква прислуга — ако някой от нас иска нещо, звъни. Госпожа Кампан е тази, която, когато кралят е на масата, внася през един отделен вход сладкишите, хляба и виното. Всичко това се крие под масата и си даваме вид, че пием вино от избата и ядем хляб и сладкиши от кухнята. Ето как живеем, господине! И все пак всяка секунда треперим, кралицата и аз, да не би да видим краля да побледнява и да го чуем да произнася трите ужасни думи: „Лошо ми е!“
— Позволете ми най-напред да ви уверя, госпожо — каза докторът, — че не вярвам в тези заплахи за отравяне. Но при все това аз съм изцяло на разположение на Техни величества. Какво желае кралят? Кралят би ли искал да остана в двореца? Ще остана и по този начин ще мога да бъда на разположение във всеки момент, когато страховете му…
— О, брат ми не се страхува от нищо! — бързо вметна госпожа Елизабет.
— Сгреших, госпожо… До момента, в който страховете ви отминат. Имам известна практика с отровите и противоотровите. Ще бъда готов да се преборя с тях от какъвто и произход да бъдат. Но позволете ми да добавя, госпожо, че ако кралят поиска, скоро не би имало защо да се страхувате за него.
— О! Какво трябва да се направи за това? — каза един глас, който не принадлежеше на госпожа Елизабет и с потрепващия си изострен тембър накара Жилбер да се обърне.
Докторът не се лъжеше — този глас принадлежеше на кралицата. Жилбер се поклони.
— Госпожо — каза той, — има ли нужда да повторя пред кралицата уверенията си за своята преданост, които току-що изказах пред госпожа Елизабет?
— Не, господине, не. Чух всичко… Исках само да разбера какви са настроенията ви по отношение на краля.
— Кралицата се съмнява в постоянството на чувствата ми?
— О, господине! Толкова умове и сърца се обърнаха при този бурен вятър, че човек вече наистина не знае на кого да се довери!
— И затова ли кралицата иска да получи от ръцете на фьойаните един министър, оформен от госпожа Дьо Стал?