Кралицата потрепери.
— На вас ви е известно това? — каза тя.
— Зная, че Ваше Величество се е обвързала с господин Дьо Нарбон?
— И сигурно ме порицавате?
— Не, госпожо. Това е опит като всеки друг. Когато кралят опита всичко, може би ще свърши там, откъдето е трябвало да започне.
— Познавахте ли госпожа Дьо Стал, господине? — попита кралицата.
— Имах тази чест, госпожо. Излизайки от Бастилията, се представих при нея и там научих от господин Некер, че съм бил арестуван по разпореждане на кралицата.
Кралицата видимо се изчерви. После каза с усмивка:
— Бяхме си обещали да не се връщаме към тази грешка.
— Не се връщам към тази грешка, госпожо. Отговарям на въпроса, който Ваше Величество ми постави.
— Какво мислите за господин Некер?
— Това е един добър германец, съставен от разнородни елементи, който, минавайки през барока, се е издигнал чак до надменността.
— Но не бяхте ли вие от онези, които подтикваха краля да го приеме отново на служба?
— Погрешно или правилно, но господин Некер беше най-популярният човек в кралството. Аз казах на краля: „Сир, облегнете се на неговата популярност.“
— А госпожа Дьо Стал?
— Мисля, че Нейно Величество вече ми оказа честта да ме попита какво мисля да госпожа Дьо Стал?
— Да.
— Ами, като физика тя има дебел нос, груби черти и дебела талия…
Кралицата се усмихна — като жена на нея не й беше неприятно да чуе как казват за друга жена, с която мнозина се занимават, че не е хубава.
— Продължавайте — каза тя.
— Кожата й е средно привлекателна; жестовете й са по-скоро енергични, отколкото грациозни. Гласът й е груб, понякога можеш да се усъмниш, че е глас на жена. При все това тя е на двайсет и четири или двайсет и пет години, с божествена шия, великолепни черни коси, чудесни зъби и очи, изпълнени с плам — нейният поглед е цял един свят!
— Ами в духовно отношение? Като талант, като заслуги? — побърза да попита кралицата.
— Тя е добра и великодушна, госпожо. Нито един от неприятелите й няма да остане такъв, след като я послуша да говори четвърт час.
— Говоря за гения й, господине — политика не се прави единствено със сърцето.
— Госпожо, сърцето не обърква нищо, дори в политиката — колкото до думата гений, която Ваше Величество произнесе, нека бъдем скъперници по отношение на тази дума, госпожо. Госпожа Дьо Стал има велик, огромен талант, но той не се издига до гений. Нещо тежко, но силно, дебело, властно натежава на краката й, когато тя поиска да се отдели от земята. Между нея и учителя й Жан-Жак разликата е такава, каквато е между желязото и стоманата.
— Вие говорите за таланта й като писател, господине. Кажете ми малко за жената политик.
— В това отношение, госпожо — отвърна Жилбер, — на госпожа Дьо Стал й придават много по-голямо значение, отколкото заслужава. Откакто Муние и Лали емигрираха, нейният салон е трибуна на английската партия, полуаристократичен, с две камари. Тъй като тя е буржоа, и то твърде много буржоа, тя има слабостта да обожава великите господари. Тя се възхищава на англичаните, защото вярва, че английският народ е във висша степен аристократичен. Тя не познава историята на Англия. Не й е известен механизмът на нейното управление. Така че взема за благородници от времето на кръстоносните походи благородниците, които до вчера са били в низините. Другите народи от старото правят понякога ново. Англия от новото постоянно прави старо.
— Вие мислите, че заради това чувство госпожа Дьо Стал ни предлага Нарбон?
— А! Този път, госпожо, двете любови — към аристокрацията и към аристократа, са съчетани.
— Мислите, че госпожа Дьо Стал обича господин Дьо Нарбон поради неговата аристократичност?
— Не си и представям, че е заради заслугите му!
— Но никой не е по-малко аристократ от господин Дьо Нарбон — не е известен дори баща му.
— А! Това е, защото никой не се осмелява да погледне към слънцето…
— Хайде, господин Жилбер, аз съм жена, следователно обичам клюките — какво казват за господин Дьо Нарбон?
— Ами казват, че е много хитър, храбър, духовит.
— Говоря за историята му.
— Казват, че когато йезуитската партия накарала да изгонят Волтер, Машол и Д’Аржансон — онези, които в края на краищата наричат философи, — им се наложило да се борят срещу госпожа Дьо Помпадур. Обаче се намесили традициите на управлението — знае се какво може бащинската любов, удвоена с друга. Тогава избрали — а йезуитите са майстори в такъв вид избор, госпожо, — тогава избрали една от дъщерите на краля и я накарали да се обрече на едно героично кръвосмесително дело. От това е произлязъл този очарователен кавалер, на който не се знае бащата, както казва Ваше Величество, съвсем не защото рождението му се губи в мрак, а защото е окъпано от светлина.