— Ако това е намерението ми, мислите ли, че не е възможно да направя такова нещо, господине?
— Мисля, сир, че е време Ваше Величество да скъса веднъж завинаги с миналото.
— Да, и да стана якобинец, нали? Казали сте това на Лапорт.
— Бога ми, ако Ваше Величество направи това, ще се присъедини към всички партии и може би към якобинците повече, отколкото към всекиго другиго.
— Защо не ме посъветвате веднага да си сложа червения калпак?
— Ех, сир! Ако това е начинът… — каза Дюмурие.
Кралят изгледа за миг с известно недоверие човека, отговорил му по такъв начин. После продължи:
— И така вие искате министерски пост, който да не е временен, господине?
— Аз не искам нищо, сир. Аз съм готов да приема заповедите на краля. Само че бих предпочел кралските заповеди да ме изпратят на границата, вместо да ме задържат в Париж.
— И ако, напротив, ви дам заповед да останете в Париж и окончателно да приемете Министерството на външните работи, какво ще кажете?
Дюмурие се усмихна.
— Ще кажа, сир, че Ваше Величество се е отказал от предубежденията, които са му внушили срещу мен.
— Е, да, напълно, господин Дюмурие… Вие сте мой министър.
— Сир, обричам се да ви служа. Но…
— Кажете. Слушам ви.
— Мястото на министъра вече не е онова, което беше някога. Без да преставам да бъда верен служител на Ваше Величество, встъпвайки в длъжността на министър, аз ставам човек на нацията. Така че от днес нататък не искайте от мен онзи език, на който са ви привикнали моите предшественици. Не бих могъл да говоря по друг начин освен на езика на свободата и конституцията. Ограничен във функциите си, аз няма изобщо да бъда придворен. Изобщо няма да имам време, за да спазвам етикета, и ще го нарушавам, за да служа по-добре на моя крал. Ще работя само с вас и предварително ви казвам това, сир, тази работа ще бъде една борба.
— Борба, господине! И защо?
— О, много е просто, сир! Почти целият ви дипломатически корпус е откровено контрареволюционен. Ще ви накарам да го смените, ще противореча на вкусовете ви при избора, ще предложа на Ваше Величество хора, на които вие няма да знаете дори името и други, които няма да ви харесат.
— И в такъв случай, господине?… — прекъсна го бързо Луи XVI.
— В такъв случай, сир, когато отвращението на Ваше Величество стане твърде силно, твърде мотивирано, понеже вие сте господар, ще се подчиня. Но ако вашият избор е внушен от антуража ви и ми се стори видимо направен, за да ви компрометира, ще помоля Ваше Величество да ми намери наследник… Сир, помислете за ужасните опасности, които заобикалят трона. Той трябва да бъде подкрепен от общественото доверие — сир, то зависи от вас!
— Позволете ми да ви прекъсна, господине.
— Сир…
И Дюмурие се поклони.
— От много време мисля за тези опасности.
После, като посочи портрета на Чарлз I и попи челото си с кърпичка, Луи XVI продължи:
— Дори и ако поискам да ги забравя, ето тази картина ме кара да си ги спомням!
— Сир…
— Почакайте, не съм свършил, господине. Положението е същото, значи и опасностите са подобни. Може би ешафодът от Уайтхол ще се издигне на площад „Грев“.
— Но, сир!
— Това означава да гледаш напред, господине. В такъв случай ще се изкача на ешафода, както се е изкачил Чарлз I, може би не така храбро, както той, но поне по християнски… Последвайте ме, господине.
Дюмурие се спря, твърде учуден от тази твърдост, която не беше очаквал.