— Сир — каза той, — позволете да прехвърлим разговора на друга почва.
— Както желаете, господине — отвърна кралят. — Но държа да докажа, че не се страхувам от бъдещето, колкото и да ме карат да се плаша, или ако се страхувам, поне съм подготвен.
— Сир — каза Дюмурие, — въпреки онова, което имах честта да ви кажа, трябва ли да продължа да гледам на себе си като на ваш министър на външните работи?
— Да, господине.
— Тогава на първия съвет ще внеса четири бързи писма. Искам да предупредя краля, че те не приличат нито по принцип, нито по стил на писмата на моите предшественици. Те подхождат на обстоятелствата. Ако тази моя първа работа се понрави на Ваше Величество, ще продължа. Ако не, екипът ми е винаги готов да замине да служа на Франция и на моя крал на границата. И каквото и да са казали на Ваше Величество за моите таланти в областта на дипломацията — добави Дюмурие, — службата в името на родината е моята истинска стихия и обект на всички мои работи от трийсет и шест години насам.
След което се поклони и тръгна да излиза.
— Почакайте — каза кралят, — ето, че сме съгласни по един въпрос. Но остават още шест за решаване.
— Относно моите колеги?
— Да. Не искам утре да дойдете и да ми кажете, че сте били възпрепятствани от този или онзи — изберете вашия кабинет, господине.
— Сир, вие ми възлагате тежка отговорност!
— Мисля, че отговарям на желанието ви, като ви я възлагам.
— Сир — каза Дюмурие, — не познавам никого в Париж с изключение на един, наречен Лакост, когото препоръчвам на Ваше Величество за министър на марината.
— Лакост ли? — каза кралят. — Не беше ли той един обикновен комисар-разпоредител?
— Да, сир, който подаде оставка на господин Дьо Боайне, за да не участва в една несправедливост.
— Това е добра препоръка… А какво ще кажете за останалите?
— Ще се посъветвам, сир.
— Мога ли да знам с кого ще се съветвате?
— Брисо, Кондорсе, Петион, Рьодерер, Жансоне…
— В крайна сметка с цялата Жиронда.
— Да, сир.
— Хайде! Нека да е Жирондата. Ще видим дали ще се справи по-добре от конституционалистите и фьойаните.
— Има още нещо, сир.
— Какво?
— Да разберем дали четирите писма, които ще напиша, ще ви допаднат.
— Това ще узнаем тази вечер, господине.
— Тази вечер ли, сир?
— Да, работата не чака отлагане. Ще имаме извънреден съвет, който ще се състои от вас, от господин Дьо Грав и от Кайе дьо Жервил.
— А Дюпор дю Тертър?
— Той подаде оставка.
— Ще бъда тази вечер на заповедите на Негово Величество.
И Дюмурие се поклони, за да се сбогува.
— Не — каза кралят, — почакайте за миг.
Той не бе довършил, когато се появиха кралицата и госпожа Елизабет. Те държаха молитвениците си в ръце.
— Госпожо — каза кралят на Мария-Антоанета, — ето го господин Дюмурие, който обещава да ни служи добре и с когото ще съставим тази вечер новия кабинет.
Дюмурие се поклони, докато кралицата гледаше с любопитство дребния човек, който щеше да има такова голямо влияние върху работите на Франция.
— Господине — каза тя, — познавате ли доктор Жилбер?
— Не, госпожо — отвърна Дюмурие.
— Е, добре, запознайте се с него, господине.
— Мога ли да зная в качеството му на какъв ми го препоръчва кралицата?
— Като превъзходен пророк. Преди три месеца той ми предсказа, че вие ще бъдете наследникът на господин Дьо Нарбон.
В този момент отвориха вратите на кабинета на краля, който отиваше на литургия.
Дюмурие излезе след него. Всички придворни се отдръпнаха от него като от чумав.
— Както ви казах — прошепна му кралят със смях, — ето, че ви компрометирах.
— Среща с аристокрацията, сир — отвърна Дюмурие. — Това е ново благоволение, което кралят ми оказва.
И Дюмурие се оттегли.
131.
Зад завесата
Вечерта в уречения час Дюмурие влезе с четирите писма. Дьо Грав и Кайе дьо Жервил бяха вече там и чакаха краля.
Кралят като че беше очаквал само влизането на Дюмурие, за да се появи, и едва последният беше влязъл през едната врата, когато кралят влезе през другата.
Двамата министри станаха бързо. Дюмурие беше все още прав и трябваше само да се поклони. Кралят поздрави с кимане с глава.
После, като взе един фотьойл и се настани до масата, каза:
— Господа, седнете.
Тогава на Дюмурие му се стори, че вратата, през която беше влязъл кралят, е останала отворена и завесата помръдва.
Вятърът ли беше? Или докосването на някой слушащ зад тази завеса, която препятстваше погледа, но пропускаше звука?
Тримата министри седнаха.