Дюмурие остана за миг безмълвен и като ловък комедиант изгледа кралицата с дълбоко състрадание.
— Госпожо — подхвана той най-накрая, — позволете ми да ви кажа, че вашето благополучие, това на краля и на вашите августейши деца е свързано с конституцията, която вие презирате и която ще ви спаси, ако приемете да бъдете спасена от нея… Бих ви служил зле и бих служил зле на краля, ако говорех иначе.
Но кралицата го прекъсна с повелителен жест.
— О, господине! Господине — каза тя, — тръгнали сте по грешен път, уверявам ви!
После добави с неопределена нотка на заплаха:
— Внимавайте за себе си!
— Госпожо — отвърна Дюмурие със съвършено спокоен тон, — аз съм над петдесетгодишен. Животът ми е преминал през много опасности и като поех министерския пост, си казах, че отговорността сега изобщо не е най-голямата опасност, която ме е заплашвала.
— О! — провикна се кралицата, удряйки ръцете си една в друга. — Не ви остава нищо друго, освен да ме клеветите, господине!
— Да ви клеветя, госпожо, вас?
— Да… Искате ли да ви обясня смисъла на думите, които току-що произнесохте?
— Направете го, госпожо.
— Е, добре, вие току-що казахте, че съм способна да накарам да ви убият… О! О, господине!…
И две големи сълзи се изтърколиха от очите на кралицата.
Дюмурие също беше стигнал възможно най-далеч. Той знаеше онова, което искаше да узнае, сиреч дали е останала още някоя чувствителна фибра в дъното на това пресушено сърце.
— Да ме опази Бог — каза той — да оскърбя така моята кралица! Характерът на Ваше Величество е твърде широк, твърде благороден, за да внуши и на най-злия от враговете си подобно подозрение. Вие сте показали доказателства за героизъм, които ме възхищават и ме карат да се чувствам привързан към вас.
— Истината ли казвате, господине? — попита кралицата с глас, в който бе останало само вълнение.
— О! Кълна се в честта си, госпожо.
— Тогава ме извинете — каза тя — и ми подайте ръката си. Толкова съм слаба, че има моменти, в които едва не падам.
И наистина, побледнявайки, тя отметна глава назад. Беше ли наистина така? Не беше ли това една от онези ужасни игри, в които съблазнителната Медея беше толкова ловка?
Колкото и да беше ловък Дюмурие, се хвана или пък, бидейки още по-ловък от кралицата, се престори, че се хваща.
— Повярвайте ми, госпожо — каза той, — нямам никакъв интерес да ви лъжа. Аз се отвращавам колкото и вие от анархията и престъпленията. Повярвайте ми, имам опит. Аз съм в по-добро положение от Ваше Величество, за да преценя събитията. Онова, което става, изобщо не са интригите на господин Д’Орлеан, както са ви накарали да повярвате. Изобщо не е последица от омразата на господин Пит, както предполагате. Това не е дори краткотрайно народно движение. Това е почти единодушно въстание на една нация срещу вкоренилите се злоупотреби! Знам добре, че във всичко това има голяма омраза, която подклажда пожара. Да оставим настрана престъпниците и лудите. Да не разглеждаме в революцията, която се извършва, друго освен краля и нацията. Всеки, който се опитва да ги раздели, се опитва да накара взаимно да се унищожат. А аз, госпожо, съм дошъл да работя с всичките си сили за това да ги обединя. Помогнете ми, вместо да ми се противопоставяте. Нямате ми доверие? Аз съм пречка за контрареволюционните ви планове? Кажете ми го, госпожо — тутакси ще връча оставката си на краля и ще отида в някой ъгъл да стена за жребия на родината ми и за вашия жребий.
— Не! Не! — каза кралицата. — Останете и ме извинете.
— Аз да ви извиня, госпожо? О! Умолявам ви, не се унижавайте така!
— Защо пък да не се унижавам? Да не би все още да съм кралица? Да не би да съм все още дори жена?
И тя отиде до прозореца и го отвори въпреки вечерния хлад. Луната посребряваше обезлистения клонак на дърветата на Тюйлери.
— Всички имат право на въздух и на слънце, нали? Е, добре, само на мен слънцето и въздухът са ми отказани — не смея да се покажа на прозореца нито откъм страната на двора, нито откъм градината. Онзи ден застанах на прозореца, гледащ към двора. Един артилерист от гвардията ми подхвърли просташко оскърбление и добави: „Какво удоволствие би ми доставило да понося главата ти на байонета си!“ Вчера отворих прозорец към градината. От едната страна видях един човек, покачен на един стол, да чете някакви мърсотии срещу нас. От другата влачеха един свещеник към един от басейните, обсипвайки го с удари и оскърбления. И в това време, сякаш всички тези сцени са съвсем нормални, хората, без да се замислят, си играеха на топка или спокойно се разхождаха… Какво време, господине! Какъв живот! Какъв народ! И вие искате все още да се смятам за кралица, все още да се смятам за жена?