И кралицата се хвърли на едно канапе, скривайки лицето си с ръце. Дюмурие коленичи на едно коляно, взе почтително полата на роклята й и я целуна.
— Госпожо — каза той, — от момента, в който подхвана борбата, вие отново ще станете щастлива жена, ще станете отново могъща кралица или аз ще загубя живота си!
И като стана, той се поклони на кралицата и излезе стремително. С отчаян поглед кралицата проследи отдалечаването му.
— Могъща кралица? — повтори тя. — Може би това все още е възможно благодарение на твоята шпага. Но щастлива жена — никога! Никога!
И тя остави главата си да падне между възглавниците на канапето, шепнейки едно име, което всеки ден й ставаше все по-скъпо и по-мъчително — името на Шарни!
132.
Червеният калпак
Дюмурие се бе оттеглил така бързо, както го видяхме, тъй като това отчаяние на кралицата беше преди всичко мъчително за него. Дюмурие, който твърде малко се трогваше от идеи, се впечатляваше много от хорски съдби. Без никакво чувство за политическо съзнание бе твърде чувствителен към човешкото състрадание. Освен това Брисо го чакаше, за да го отведе в клуба на якобинците, а Дюмурие не искаше да закъснява да се подчини на страховития клуб.
Колкото до Събранието, той малко се безпокоеше за него от мига, когато бе избран от Петион, Жансоне, Брисо и Жирондата. Но той не беше човекът на Робеспиер, на Коло-д’Ербоа и на Кутон. А Коло-д’Ербоа, Кутон и Робеспиер бяха водачите на якобинците.
Присъствието му изобщо нищо не доказваше. Беше твърде дързък удар от страна на един кралски министър да дойде при якобинците. Така че едва името му бе произнесено, когато всички погледи се впиха в осанката му.
Какво щеше да направи Робеспиер при тази гледка?
Робеспиер се обърна, както и останалите, наостри уши за името, което прехвърчаше от уста на уста. После смръщи вежди и стана отново хладен и мълчалив.
На мига в залата настъпи ледено мълчание. Якобинците току-що бяха приели като символ на равенство червения калпак. Само трима или четирима от членовете им несъмнено бяха решили, че са толкова известни с патриотизма си, че не се нуждаят от доказателство за него. Робеспиер беше в това число.
Дюмурие не се колеба — той захвърли далеч от себе си шапката си, взе от главата на патриота, до когото беше седнал, червения калпак, който този носеше, нахлупи го до ушите си и се качи на трибуната, издигайки този знак на равенството.
Цялата зала избухна в аплодисменти.
Нещо подобно на змийско съскане пропълзя между аплодисментите и отведнъж ги потуши.
Това беше едно шът, излязло от тънките устни на Робеспиер.
Дюмурие неведнъж признаваше по-късно, че никога съскането на куршумите, минаващи на стъпка от главата му, не го е карало да потръпва така, както съскането на това шът, изплъзнало се от устните на бившия депутат от Арас.
Но Дюмурие беше страшен противник, генерал и оратор едновременно, когото беше трудно да събориш на бойното поле или от трибуната.
Със спокойна усмивка той изчака да се установи напълно леденото мълчание и каза със звънък глас:
— Братя и приятели, всеки миг от живота ми оттук нататък ще бъде посветен на изпълнението на волята на народа и на оправдаването на доверието на краля. Ще насоча в преговорите си с чужбина всичките сили на един свободен народ и не след дълго тези преговори ще доведат или до солиден мир, или до решителна война!
Тук въпреки шъткането на Робеспиер аплодисментите избухнаха отново.
— Ако избухне война — продължи ораторът, — ще счупя перото си на политик и ще заема мястото си в армията, за да триумфирам или да умра заедно с моите братя! Голям товар тежи на плещите ми! Братя, помогнете ми да го нося. Имам нужда от съвети — давайте ми ги чрез вашите вестници. Казвайте ми истината, най-чистата истина! Но отхвърлете клеветата и не отблъсквайте един гражданин, когото познавате като искрен и неустрашим, който се е обрекъл на каузата на революцията!
Дюмурие привърши речта си. Той слезе от трибуната сред аплодисменти. Тези аплодисменти разгневиха Коло-д’Ербоа, актьорът, който толкова често бе освиркван и толкова рядко аплодиран.
— Защо са тези аплодисменти? — извика той от мястото си. — Ако Дюмурие идва тук като министър, няма защо да му отговаряме. Ако идва като наш привърженик и като брат, той само изпълнява дълга си и се поставя на нивото на нашите убеждения. Значи трябва да му дадем само един отговор — да действа така, както говори!
Дюмурие направи с ръка знак, който искаше да каже: „Аз така и го разбирам!“