Тогава се надигна Робеспиер със строгата си усмивка. Разбра се, че иска да отиде на трибуната — онези, които искаха да говорят, замълчаха. Само че това мълчание, сравнено с мълчанието, което посрещна Дюмурие, беше нежно и меко като кадифе. Робеспиер се качи на трибуната и започна с обичайната си тържественост:
— Изобщо не съм от онези, които смятат, че е абсолютно невъзможно един министър да бъде патриот и дори приемам с удоволствие предсказанията, които ни направи господин Дюмурие. Когато той изпълни тези предсказания, когато разпръсне враговете, въоръжени от неговите предшественици и от съзаклятниците, които все още управляват днес въпреки изгонването на неколцина министри, тогава и само тогава ще бъда настроен да му въздам хвала. Но тогава не бих помислил изобщо, че всеки добър гражданин на това общество не му е равен. Единствено народът е велик, единствено той е уважаван в моите очи! Дрънкулките на министерското могъщество бледнеят пред това. От уважение към народа и към самия министър искам да не се ознаменува влизането му тук с такива почести, които свидетелстват за отпадането на обществения дух. Той иска от нас съвети. Обещавам, от своя страна, да му давам такива, каквито ще бъдат полезни и на него, а и на обществените работи. Така дълго време чрез блестящи доказателства за патриотизъм и най-вече чрез истинска служба на родината, доказвайки, че е брат на добрите граждани и защитник на народа, той ще намери тук само подкрепа. Присъствието на никой министър не може да ме накара да се плаша за това общество, но заявявам, че в момента, в който министърът стане по-влиятелен от гражданина, ще поискам изгонването му. И винаги ще бъде така.
И сред аплодисменти киселият оратор слезе от трибуната. Но на последното стъпало го очакваше клопка. Дюмурие, преструващ се на преливащ от ентусиазъм, беше там с отворени обятия.
— Доблестни Робеспиер — провикна се той, — неподкупни гражданино, позволи ми да те прегърна!
И въпреки усилията на бившия член на Учредителното събрание, той го притисна до сърцето си.
Никой не забеляза отвращението, с което Робеспиер го посрещаше. Цялата зала отново избухна в аплодисменти.
— Ела — каза съвсем тихичко Дюмурие на Брисо, — комедията свърши! Сложих си червения калпак и прегърнах Робеспиер — аз съм светец!
И наистина, той достигна вратата сред виковете „ура“ от залата и трибуните.
При вратата един млад човек, облечен като пристав, размени с министъра бърз поглед и едно още по-бързо ръкостискане.
Този млад човек беше херцог Дьо Шартър.
Наближаваше единайсет часа вечерта. Брисо водеше Дюмурие. И двамата със забързана крачка отиваха у семейство Ролан.
Семейство Ролан все така живееха на улица „Генего“. Те бяха предупредени от предния ден от Брисо, че Дюмурие, подбуден от Жансоне и от самия него, ще представи Ролан на краля като министър на вътрешните работи.
Тогава Брисо бе попитал Ролан дали се чувства достатъчно силен за подобен тежък товар, а Ролан, простичък и този път както винаги, бе отговорил, че смята, че е така.
Дюмурие идваше да му съобщи, че въпросът е уреден.
Ролан и Дюмурие се познаваха само по име. Никога не се бяха срещали.
Разбирате с какво любопитство се гледаха бъдещите колеги.
След обичайните комплименти, в които Дюмурие засвидетелства на Ролан особеното си удовлетворение да види призован в управлението на страната един просветен и доблестен патриот, разговорът естествено се прехвърли на краля.
— Оттам ще дойде пречката — каза Ролан с усмивка.
— Е, добре, ще видите сега моята наивност, която със сигурност не ми прави чест — каза Дюмурие. — Аз смятам краля за почтен човек.
После, като видя, че госпожа Ролан нищо не отговаря, а само се задоволява да се усмихне, Дюмурие попита:
— Това не е ли мнението на госпожа Ролан?
— Срещнахте ли се с краля? — попита тя.
— Да.
— А видяхте ли кралицата?
На свой ред Дюмурие не отговори, а се задоволи да се усмихне.
Уговориха си среща на другия ден в единайсет часа сутринта, за да положат клетва.
Излизайки от Събранието, трябваше да отидат при краля.
Беше единайсет и половина часа. Дюмурие би останал още, но за хорица като семейство Ролан беше късно.
Защо Дюмурие би останал?
А! Ето отговора!
При бързия поглед, който Дюмурие хвърли на влизане на съпругата и съпруга, той най-напред отбеляза старостта на съпруга — Ролан беше десет години по-стар от Дюмурие, а Дюмурие изглеждаше двайсет години по-млад от Ролан — и след това пищните форми на жената. Госпожа Ролан, дъщеря на гравьор, както казахме преди, бе работила още от детски години в ателието на своя баща, а когато стана съпруга — в кабинета на своя съпруг.