Вернио сложи декрета в джоба си и обеща да го извади, когато му дойде времето.
Вечерта след изпращането на проекторезолюцията в Събранието Серван влезе на съвет както обикновено.
Постъпката му беше известна — Ролан и Клавиер я подкрепяха срещу Дюмурие, Лакост и Дюрантон.
— Охо! Елате, господине! — провикна се Дюмурие. — Елате и дайте сметка за поведението си.
— Пред кого, моля? — попита Серван.
— Ами, пред краля, пред нацията, пред мен!
Серван се усмихна.
— Господине — продължи Дюмурие, — днес вие сте направили една важна стъпка.
— Да — отвърна Серван, — зная, господине. От най-голяма важност!
— Получихте ли заповед и от краля, за да действате по този начин?
— Признавам, че не, господине.
— Взехте ли мнение от вашите колеги?
— Не повече, отколкото заповед от краля, признавам го.
— Тогава защо сте действали по този начин?
— Защото това е мое право като частно лице и като гражданин.
— Значи сте внесли като частно лице и като гражданин тази подпалваческа проекторезолюция?
— Да.
— Защо тогава сте добавили към подписа си и званието военен министър?
— Защото исках да докажа на Събранието, че съм готов като министър да подкрепя онова, което искам като гражданин.
— Господине — каза Дюмурие, — онова, което сте направили, е едновременно постъпка на лош гражданин и на лош министър!
— Господине — отвърна Серван, — оставете единствено аз да съдя за нещата, засягащи собствената ми съвест. Ако потрябва да взема някого за съдник в подобен деликатен въпрос, той изобщо няма да се казва Дюмурие.
Дюмурие побледня и направи крачка към Серван. Той пък сложи ръка на ефеса на шпагата си. Дюмурие направи същото.
В този миг влезе кралят, който все още не знаеше за проекторезолюцията на Серван.
Замълчаха.
На другия ден Събранието обсъди декрета, с който се искаше събирането на двайсет хиляди федерати в Париж. Кралят беше смаян от тази новина. Той накара да извикат Дюмурие.
— Вие сте верен служител, господине — каза му той, — и на мен ми е известно по какъв начин сте възприели интересите на монархията по отношение на онзи негодник Серван.
— Благодаря ви, Ваше Величество — каза Дюмурие.
После, след една пауза, попита:
— Кралят знае ли, че декретът е приет?
— Не — каза кралят, — но няма значение — решен съм при тези обстоятелства да упражня правото си на вето.
Дюмурие поклати глава.
— Вие не сте ли на това мнение, господине? — попита кралят.
— Сир — отвърна Дюмурие, — без никакви сили за съпротива и както са ви превърнали в цел на подозренията на по-голямата част от нацията, на беса на якобинците, на ловката политика на републиканската партия, подобно решение от ваша страна би било равносилно на обявяване на война.
— Е, добре, така да бъде — война! Вече я обявих на приятелите си, мога да я обявя и на враговете си.
— Сир, в едната шансовете ви са десет към едно да победите. В другата са десет към едно да се провалите.
— Но нима вие не знаете с каква цел искат тези двайсет хиляди души, уж доброволци?
— Нека Ваше Величество ме остави да говоря свободно пет минути и аз се надявам да ви докажа, че не само знам какво искат, но и че се досещам какво ще се случи.
— Говорете, господине, слушам ви — каза кралят.
И наистина, опрял лакът на страничната облегалка на фотьойла си, поставил глава на дланта си, Луи XVI се заслуша.
— Сир — каза Дюмурие, — онези, които са ходатайствали за този декрет, са врагове на родината също толкова, колкото на краля.
— Вие самият го признавате! — прекъсна го Луи XVI.
— Ще кажа нещо повече — неговото изпълнение няма да доведе до друго освен до големи нещастия.
— Е, добре, тогава?
— Позволете, сир…
— Да. Кажете! Давайте!
— Военният министър е виновен, защото е поискал настойчиво събирането на двайсет хиляди души близо до Париж, докато армиите ни са слаби, границите ни са оставени без войски, а касите ни са опразнени.
— О! Виновен е, така мисля! — вметна кралят.
— Не само е виновен, сир, но и непредпазлив, което е още по-лошо! Непредпазливо е предложил да бъде събрана близо до Събранието една недисциплинирана войска, свикана под едно име, което ще увеличи още повече патриотизма й, и която може да бъде овладяна от първия амбициозен човек.
— О! Това е Жирондата, която говори с гласа на Серван!
— Да — отвърна Дюмурие, — но Жирондата изобщо не е тази, която ще се възползва, сир.
— Може би фьойаните ще се възползват, нали?
— Няма да бъдат нито едните, нито другите. Ще се възползват якобинците! Якобинците, чиито дружества са се разпрострели из цялото кралство и които от двайсет хиляди федерати ще намерят може би деветнайсет хиляди свои привърженици. Така че, повярвайте, сир, вносителите на декрета ще бъдат съборени от него самия.