Зная, че строгият език на истината рядко е приеман близо до трона. Зная също така, че защото никога не бива чут, революциите стават необходими. Зная също така, че съм длъжен пред Ваше Величество не само като гражданин, подчинен на законите, но (също така) и като министър, удостоен с доверието ви и облечен във функциите, които то предполага. И не познавам нищо, което да ми попречи да изпълня един дълг, който осъзнавам.
В същия дух ще повторя отново на Ваше Величество и представата си за задълженията и ползата от изпълнението на закона, който предписва да има секретар в съвета. Самото съществуване на закона говори така могъщо, че изпълнението му изглежда дълг, който трябва да бъде следван незабавно. Но е важно да се използват всички начини, за да се запазят при обсъжданията така необходимите сериозност, мъдрост и зрелост — а за отговорните министри трябва да има начин да се констатират техните мнения. Ако това беше направено, нямаше сега да се обръщам писмено към Ваше Величество.
Животът е нищо за човек, който поставя задълженията си над всичко — но след щастието да ги е изпълнил, (единственото) благо, към което е чувствителен, е това, да докаже, че ги е изпълнил с вярност. И това дори е задължение на общественика.
10 юни 1792 година, IV година на Свободата
Писмото току-що беше привършено. То беше написано на един дъх, когато Серван, Клавиер и Ролан влязоха.
С две думи госпожа Ролан изложи плана на тримата приятели.
Писмото, което щяха да прочетат между тримата, щеше да бъде прочетено отново на другия ден на отсъстващите трима министри: Дюмурие, Лакост и Дюрантон.
Те или щяха да го одобрят и да добавят своите подписи към този на Ролан, или да го отхвърлят, а Серван, Клавиер и Ролан щяха да подадат колективно оставка, мотивирана с отказа на техните колеги да подпишат едно писмо, което на тях им се струва, че изразява истинското мнение на Франция.
Тогава щяха да депозират писмото в Националното събрание и повече нямаше да има съмнение във Франция относно причината за напускането на тримата министри патриоти.
Но не стана точно така. На другия ден, след прочитането на писмото от Ролан пред Дюмурие, Дюрантон и Лакост, и тримата одобриха идеята, но имаха различия по начина на изразяване. Накрая те отказаха, казвайки, че е по-добре да се явят лично при краля.
Това беше начин да се заобиколи въпросът.
Същата вечер Ролан изпрати на краля писмото, подписано единствено от него.
Почти веднага Лакост връчи на Ролан и Клавиер известията за уволнението им.
Както беше казал Дюмурие, удобният случай не се забави.
Беше вярно също така, че кралят не го бе пропуснал.
На другия ден, както беше уговорено, писмото на Ролан беше прочетено от трибуната по същото време, когато съобщиха за уволнението му и това на неговите колеги Клавиер и Серван.
Събранието обяви с едно огромно мнозинство, че тримата уволнени министри са „много заслужили пред родината“.
Така войната беше обявена и вътре в страната, както и отвън.
Събранието не чакаше нищо друго, за да нанесе първите удари, освен да научи какво ще направи кралят по отношение на двата декрета.
137.
Ученикът на господин херцог Дьо Вогийон
В момента, когато Събранието гласуваше с овации благодарностите за тримата излизащи от кабинета министри и постановяваше отпечатването и разпращането по департаментите на писмото на Ролан, Дюмурие се появи при вратите на Събранието.
Знаеха, че е храбър. Не знаеха, че е дързък.
Той беше научил какво става и идваше да хване бика за рогата.
Предлогът за присъствието му в Събранието беше една забележителна паметна записка върху състоянието на въоръжените сили на Франция. Военен министър от предната вечер, той беше свършил или беше наредил да свършат тази работа през нощта. Това беше едно обвинение срещу Серван, което в действителност падаше върху Дьо Грав и най-вече върху неговия предшественик Нарбон.
Серван бе министър само десетина-дванайсет дни. Дюмурие идваше твърде подготвен — бе напуснал краля, когото току-що беше увещавал да бъде верен на двойното си обещание относно одобряването на двата декрета и в отговор кралят не само беше подновил обещанието си, но и бе подчертал, че богословите, с които се бил посъветвал, са до един на мнението на Дюмурие.
Така че военният министър се запъти право към трибуната. Той се изкачи сред нечленоразделни викове и свиреп рев. Стигнал горе, той хладнокръвно поиска думата. Тя му беше дадена сред ужасяваща глъчка. Най-накрая любопитството да чуят какво има да им каже Дюмурие ги накара да се успокоят.