— Не ми говорете повече — каза кралят нетърпеливо, — решението ми е взето!
— Сир! Сир! Вие ми казахте същото нещо тук, в тази същата стая, пред кралицата, когато ми обещахте да одобрите декретите.
— Сбърках, като ви го обещах, господине, и се разкайвам.
— Сир, повтарям ви го — това е последният път, когато имам честта да ви видя, простете ми откровеността: имам зад гърба си петдесет и шест години и опит — вие не сбъркахте, когато ми обещахте да одобрите декретите, а днес, когато отказвате да удържите обещанието си… Злоупотребяват с вашата съвест и ви водят към гражданска война. Вие нямате сили, няма да устоите и историята, оплаквайки ви, ще ви упрекне, че сте причинили нещастия на Франция!
— И вие твърдите, че ще упрекнат мен за нещастията на Франция? — каза Луи XVI.
— Да, сир.
— Все пак Бог ми е свидетел, че искам само щастието й!
— Не се съмнявам, сир. Но вие дължите отчет пред Бога не само за чистотата, но и за ясно съществуващите ви намерения. Вие вярвате, че спасявате религията — всъщност я разрушавате. Вашите свещеници ще бъдат изклани. Разбитата ви корона ще се търкулне във вашата кръв, в тази на кралицата и може би в тази на децата ви, о, кралю мой! Кралю мой!
И силно развълнуван, Дюмурие долепи устни до ръката, която Луи XVI му протягаше.
Тогава кралят със съвършено спокойствие и величие, на което не биха могли да го сметнат за способен, каза:
— Имате право, господине, очаквам смъртта и я прощавам предварително на убийците си. Колкото до вас, вие ми служихте вярно. Ценя ви и съм ви признателен за вашата чувствителност… Сбогом, господине!
И като стана бързо, кралят се оттегли в нишата на един прозорец. Дюмурие събра бавно документите, за да има време да се съвземе и да даде време на краля да го повика отново. После, с бавна крачка, той се отправи към вратата, готов да се върне при първата дума, която му каже Луи XVI. Но тази първа дума бе в същото време и последната.
— Сбогом, господине! Бъдете щастлив! — каза кралят.
След тези думи нямаше начин да остане нито миг повече. Дюмурие излезе.
Монархията току-що бе скъсала с последния си крепител. Кралят току-що бе свалил маската си. Той се намираше с открито лице пред народа.
Нека видим какво ще направи, от своя страна, този народ!
138.
Едно тайно събрание в Шарантон
Един човек се беше разхождал през целия ден в предградието Сен Антоан в униформата на генерал, яхнал голям фламандски кон, като раздаваше ръкостискания с лява и дясна ръка, прегръщаше хубавите момичета и плащаше пиенето на момците.
Това беше един от шестимата наследници на господин Дьо Лафайет, важна клечка от командването на Националната гвардия. Той беше командирът на батальон Сантер.
До него яздеше, както адютант до генерала си, на силен кон един човек, който по облеклото можеше да бъде взет за патриот от село.
Един белег бе оставил следа по челото му и колкото командирът на батальона имаше свободна усмивка и открито лице, толкова неговият поглед беше мрачен, а физиономията му заплашителна.
— Бъдете в готовност, мои добри приятели! Бдете над нацията! Предателите заговорничат против нея, но ние сме тук — казваше Сантер.
— Какво трябва да правим, господин Сантер? — питаха хората от предградието. — Вие знаете, че сме с вас! Къде са предателите? Поведете ни срещу тях.
— Почакайте да настъпи моментът! — казваше Сантер.
— А кога?
Сантер нищо не знаеше, но за всеки случай отговаряше:
— О, бъдете спокойни, ще ви предупредят.
А човекът, който следваше Сантер, се навеждаше над шията на коня, говорейки на ухо на някои хора, които разпознаваше по известни знаци, и им казваше:
— На двайсети юни! На двайсети юни!
И хората си тръгваха, научавайки тази дата. На десет, двайсет или трийсет крачки около тях се образуваше групичка и тази дата обикаляше събраните: „На двайсети юни!“
Какво щеше да става на двайсети юни? Още нищо не се знаеше. Но онова, което се знаеше, беше, че на двайсети юни ще се случи нещо.
В числото на хората, на които беше съобщена тази дата, можеше да се разпознаят някои, които изобщо не бяха чужди на събитията, които вече разказахме.
Сен-Юрюж, когото видяхме на пети октомври сутринта в градината на Пале Роаял да повежда първия отред към Версай. Сен-Юрюж, този мамен съпруг преди 1789 година, затворен в Бастилията и освободен на четиринайсети юли, който си отмъщаваше на благородничеството и на монархията за своите съпружески нещастия и незаконното си затваряне.
Вериер — вие го познавате, нали? Този гърбушко от Апокалипсиса, с чатал чак до брадичката, ни се е явявал два пъти: веднъж в кръчмата в Севър, заедно с Марат и херцог Д’Егийон, преоблечен като жена, и втория път на Марсово поле, миг преди да открият огън.